Баба Иванка е била сестра на дядо ми Пешо по майчина линия. Дядо Пешо и баба Пека, така ѝ викахме всички, казваше се Петрана, каката на дядо ми. Баба е била лична мома, попадийска щерка, а дядо ми обикновен дърводелец, и техните не са я давали на дядо, но момата му пристанала, и работата станала. Така заживели Петър и Петрана, а тя с една година по-голяма, и до края на живота си дядо се обръщаше към нея с "како". Колкото баба беше свадлива и само се караше, все нещо нареждаше, толкова дядо беше спокоен. И да викне тя по някое дете, той само кротко нареждаше:

        - Не му викай и не му се карай, дете е! - и и я омилостивяваше.

        Дядо имаше две работилници в двора: едната за ръчна работа, другата за машинна, с гатер, банцинг, абрихт и всичко, което му трябваше. Правеше всичко той - дограми, дюшемета, каруци, всичко. А Ходеше и на лов. И така с баба си родили и отгледали 9 деца. Майка ми разказваше, че като донесел от лов едно диво прасе, ядели дечурлига като невидели, че и ушите им пукали, и до няколко дена всичко омитали. В къщата в задната тъмна част имаше една голяма стая с много лавици - наричаха я "кащи".  По лавиците бяха наредени всякакви по-големи съдове за съхранение на храна: котли, големи тенджери, тигани и тави, дамаджани. И една голяма маса, на която седяха нощвите. Нощвите беше едно голямо дървено корито, в което се е месел хляба за няколко дена напред. От там знам как са си правели едно време закваската. Баба е ставала през нощта да го замеси, покривала е нощвите до сутринта да втаса и сутринта са го печели, В единия ъгъл на кащи имаше огнище с пеш за печене.

          Само като си представя по колко хляб се е замесвал за това голямо семейство!

          А баба Иванка, сестра на дядо ми. е живеела в Лозенец с мъжа си, в една много хубава къща с бели мраморни стълби и колони  отпред, която съм виждала в няколко филма дори. Мъжът ѝ е бил бохем, баба ми не се е спирала и тя да се "фръцка" с другите кокони, били са доста заможни, но след девети септември са им национализирали къщата и са им дали земя в село Драгалевци, и те там са си построили малка къща и се преместили.

          Едно нещо обаче си нямали - деца. Баба Иванка все се молела на дядо да ѝ дадат майка, най-голямото момиче. И всяка година баба Иванка записвала майка на училище при тях, ходила да я вземе,  а дядо на края на годината си я прибирал и все казвал:

         - Аз дете за даване нямам! - майка така и изучила - едната година при леля си, другата у тях си.

         Сравнително рано се споминал мъжът на баба Иванка, и тя останала сама вдовица в къщата в Драгалевци.

         Бях твърде малка, но помня, че чух,  че баба Иванка, макар и вече на години,  си осиновила едно голямо момче от дом за сираци от един град до София, завършващо средно, поне къщичката да остави на някой, който наистина има нужда.  Първо ваканциите, после се преместило при нея преди казармата, и ми е останал и спомен как цялата рода събираха пари и ходеха на войнишко изпращане на момчето ѝ. Все говореха, че е много добро момче, свирело на народни инструменти и пеело много хубаво, и средно за обущарски и кожарски завършило от дома.

         На клетвата му ходеха, след казармата го посрещнаха,  скоро след това чух, че и се е оженил за девойка от същия дом за сираци. За сватбата пак така цялата рода събираха пари, сватба им направиха, после и кръщене, и бебе им дойде. Чувах, че младежът пеел и свирел и по заведения, а снахата била много добра и работлива.

         Това, което съм запомнила най-вече за баба Иванка е, че все се хвалела на всички колко добре я гледат синът и снахата и не едно, а две деца има, колко е щастлива, че има и внуци,  и думите "Мои деца да бяха, сигурно нямаше така добре да ме гледат!"

         Какво нещо е животът!