Баба Кера и Жана

       Изпълни се домът на баба Кера. Гости от Франция им дойдоха. Внукът с жена си – французойка, и правнучката Жана. Прегърна бабата внука. Мил ѝ беше, носеше името на дядо си Борис. Притисна го до себе си, помилва го, целуна го и чувстваше, че нейният Борис на младини държи в ръцете си.

    –  Ех, чедо! Ако знаеш колко те обичам – и топли сълзи покапаха по гърдите ѝ.

    –   Не плачи, бабо! Ето ме, жив съм, здрав съм, и аз те обичам. Целуна я и седна при другарите си да разнищват ,,световните проблеми”

     Малката Жана си завря нослето навсякъде из двора. Набра  букетче цветя от цветната градинка, застана пред прабаба си и изучаващо я заразглежда.

    –   Бабо, защо си толкова стара? Ти бабата на бабите ли си? – попита с гърленото си ,,р” момиченцето.

    –   Но, миличка, аз не те разбирам, какво ми казваш? – отвърна баба Кера.

    –  Ех, бабо, защо не говориш френски, как да те разбера сега? – не спираше да бърбори малката Жана. – Хвана с две пръстчета края на рокличката си и направи реверанс пред нея.

    –  На баба французойчето! Ами не те ли научиха да говориш на нашенския език? Този баща ти, ей!... Ти си нашенче – българче!... Коренът ти е тукашен…Как без нашенския език ще растеш? Замисли се баба Кера и добави – ами то все едно през лятото да не грее слънце, ако не говориш по нашенски. Но ще му се скарам аз на баща ти, не може така, я! – продължаваше да говори с мек глас бабата, а очите ѝ от старост, или от радост, се навлажниха и кафявото в тях заискря.

     Малката не спираше да бърбори.

    –   Чедо, златно, много си хубаво! – клатеше одобрително глава баба Кера. – Не разбирам какво ми говориш, но зная, че е хубаво… О-ох! От колко време така никой не е говорил по човешки с мен… а ти сега!... Ангелче! – и посегна с трепереща ръка да избърше търкулналата се сълза по бузата ѝ.

     Жана седна в скута на прабаба си и сгуши малкото си телце в нея. Тя усети как от нея излиза някаква сила нагоре в небето като нишка, а някой отгоре я  запреде.

    –     Кой ли преде в небето? – си мислеше Жана.

    –   Само един може, - отговори баба Кера мислено и Жана я разбра. Мама и тате я водеха на черква. Тя знаеше кой е Бог.

      Люшкаше баба Кера  малката Жана с някакъв напевен ритъм в скута си. Вече можеха да общуват без да си говорят, само с мислите,  и така се разбъбриха, че Този отгоре спря да преде нишката и се заслуша в разговора им.

     Жана заспа в скута на прабаба си и засънува, че се изкачва по тънката нишка към небето. Изкачва се, изкачва се, изкачва се…

     Баба Кера разбра най-после, че тази нишка, която се преде от Него горе, е и началото, и краят. Досега тя си мислеше, че животът на човека е като пясъчен часовник: щом изтече пясъкът, идва краят. Тя стискаше последните прашинки пясък в шепата си, за да забави края, но сега разбра: край няма, има само начало. Притисна малката Жана до гърдите си и я целуна по главичката  –  целуна новия живот.

Автор: Георги Стойков