Отначало се тръшна – не давам да ма оперират и тва е. За кога, ма? Осемдесе и шес съм станала, осемдесе и седма карам.
После лекарите я убедиха, че трябва, че не е страшно, и баба се примири. И почна да слуша като никога. Рентгени, ехографии, изследвания на гладно, каквото кажем, тя изпълнява безропотно. Същински войник. Миличък смален от годините смирен от безсилие войник. А ние кръжим около нея и крием загрижеността си зад родителски-благи команди: тия хапчета ги спираш, докторът каза. Четка за зъби приготви ли си? А така. Дай да ти видя багажа. Това и това си забравила, Това отивам да го купя. И няма да се притесняваш, нали?
А тя всеки път: така кат ма гледаш, да ти мязам на притеснена? И пуска една широка усмивка с опашчица от искрен смях. Опасна работа е баба ми – в клин ли, в ръкав ли, все някъде ще бръкне и ще размаха пред носа ти най-искрения искрен смях.
Утре ще дойда с теб до болницата – казвам между другото. И ей го пак нейния си смях, само че тоя път избликва неочаквано и з ...