Телефонът иззвъня. Съквартирантката от студентските ми години хълцаше от другия край на жицата и дума не можеше да обели.

- Моля те, миличка, успокой се и ми кажи какво се е случило?

Краката ми се подкосиха, каква ли ще е поредната неприятност в живота ú и каква ли роля ще ми бъде отредена? Напрегнах слуха си, концентрирах цялото си внимание върху откъслечните фрази в слушалката и разбрах, че възможно най-бързо трябва да стигна до тях, но пътьом да взема и зълва ú, сестрата на съпруга ú. Нямах време за мислене, наметнах шлифера, запалих колата и тръгнах. Зълва ú ме чакаше на следващата пресечка, настани се пъргаво на седалката до мен, след което в дълбоко мълчание пътувахме към мястото на събитието. Стигнахме. Вратата на апартамента беше заключена. Някаква мелодия, като музика, като плач се смесваше с говора на пуснатия телевизор. След позвъняване тя ни отвори - лицето ú беше зачервено, подпухнало от плача, сълзите се стичаха и образуваха черни дири от поставения преди това грим... С изненада открих, че елегантното ú облекло беше раздърпано и намачкано, какво ли се беше случило с нея?

- Влезте, влезте - каза с прегракнал глас.

Влязохме в дневната и що да видим. Отрупана маса със студени мезета и напитки. Мъжът ú, костюмиран и издокаран, беше се настанил удобно и боцкаше с вилицата от мезетата, бавно на глътки отпиваше червено вино, а на нас и нула внимание, като че ли никога не ни е виждал... Намерихме се като в небрано лозе. Докато осмислях картинката, сестра му почти изкрещя:

- Хубави ли са тези работи бе, Ваньо, кажи ми?...

- Уж за хубаво го правя, ама на... - цинично отговори той.

Когато се обърнах на метър, зад мен стоеше изправена пребледняла, с хематом на челото и проскубана къдрава коса млада жена. Стоеше с наведена глава и стенеше тихичко. Ударът на точилката върху главата ú ме извади от вцепенението. Последва втори, трети... Не видях как се отзовах при разгневената съпруга, хванах ръцете и...

- Чакай, спри, недей - чух гласа си да казва... - Какъв е този бой пред публика, затова ли ни извика?

- Виждаш ли я тази уличница? Ще я убия, жива няма да излезе от дома ми, досега се е въргаляла в чаршафите ми, я погледни спалнята ми... Как ти се струва, добра софра ли е спретнал моя хубостник?

Гледах и не вярвах на очите си, на времето им казваха Ромео и Жулиета... Ушите ми заглъхнаха, кръв нахлу в главата ми, исках най-разумно и бързо да излезем от грозната действителност. Събрах кураж, бутнах входната врата и с ужас установих, че беше заключена, а обезумялата и унизена съпруга заедно с точилката стискаше и ключа. Стискаше го толкова силно, че ноктите на ръцете ú бяха станали мораво-сини.

Доближих се, прегърнах я и колкото ми позволяваха силите, казах нежно в ухото ú:

- Нека останем сами, имам идея, която ще ти хареса... И докато тя осъзнаваше за какво иде реч, грабнах ключа от ръката ú, отворих вратите и бързо измъкнах пребитата жена. Тя с благодарност ме погледна, хукна по тихата уличка, като бързо сви по първата пряка...

Вътре градусът на напрежението се беше покачил. Съквартирантката ми и нейната зълва се бяха нахвърлили като тигрици върху „неверника", като го обсипваха с различни цветисти квалификации. Разпалено, на висок глас, снахата обясняваше на сестрата как тръгнала на двудневен семинар и как благоверният и съпруг я изпратил с целувки и думите „много ще ми липсваш"... Трогната от вниманието, последната вечер на семинара, вместо да остане за веселата час, тя решила да се върне при нейния си съпруг, в семейното легло... и какво, за да ги завари и двамата „на калъп" както се казва...

Ама, че история - мислех си аз, не ми се искаше да бъда на мястото на никой от тях. От една страна - пребита любовница, незащитена от човека, когото може би е обожавала, от друга - унижената и обидена съпруга, сринато завинаги доверие... А той? Той продължаваше да дъвчи и гледа в една точка, дума не отронваше. Пък и какво можеше да каже в този момент?

Изправена на крачка от него, сред продължаващата женска врява, наведох се и лекичко прошушнах:

- Ти си кротък, възпитан и интелигентен мъж, как допусна всичко това?!

- Бай, бабо, да не те стига - отговори още по-тихо той, стана и бавно напусна стаята.