В малкото българско село Ганьовци, където времето изглеждаше да е спряло някъде в миналия век, живееше потомък на прочутия Бай Ганьо. Той се казваше Ганьо Великов, но всички в селото го наричаха просто "Ганьо". Със своята винаги смееща се физиономия и хитър поглед, той беше олицетворение на типичния българин, който се опитва да надхитри всички и всичко.

 Ганьо бе предприемач, но от онези, съвременните, които работят много находчиво, хитро и упорито. Неговият бизнес беше разнообразен – от продажба на оригинални чуждестранни стоки, които всъщност бяха купувани от близкия пазар в града, до организиране на екскурзии до "чудни и екзотични светилища“, които нерядко, се оказваха от онези интересни камънаци, които можеш да си оприличиш на каквото ти подскаже фантазията, които се намират край някои по-непознати и по-забутани селца из страната.

  Един ден, Ганьо реши, че е време да разшири бизнеса си и да покаже на целия свят колко напреднал и велик е той. Затова организира грандиозен панаир в селото, като покани дори международни гости. Селяните бяха впечатлени, но и подозрителни, защото знаеха, че когато Ганьо Великов замисля нещо, то рядко излиза на добре.

 Панаирът започна с грандиозна церемония, в която Ганьо Великов държеше реч за величието на българския дух и предприемчивостта на народа. Разбира се, речта беше прекъсвана от непрекъснато звънене на мобилния му телефон, който той гордо държеше пред всички, за да имитира, че има връзки по целия свят.

 Докато панаирът вървеше с пълна пара, се оказа, че "чуждестранните" гости всъщност бяха актьори, наети от близкия театър, а "екзотичните" продукти бяха просто добре опаковани местни изделия. Ганьо обаче, не се притесняваше. Той знаеше, че най-важното е да изглежда добре, а не каква е истината.

 На финала на панаира, когато всички вече се бяха насладили на "международната" атмосфера и "екзотичните" стоки, Ганьо събра всички за последно слово. Той благодари на всички за участието и обяви, че следващата година панаирът ще бъде още по-грандиозен, с "истински" чуждестранни гости и стоки.

 В малкото, но прочуто село Ганьовци, бе време за нови подвизи. Потомъкът на великия бай Ганьо, станал вече известен като Ганьо Велики II, реши да върне славата на предшественика си, като създаде свое собствено държавно образувание – Байганьовска република (БГР).

 С времето Ганьо реши, че е време да даде по-голяма легитимност на своите начинания. И така, той обяви по всички средства за масова информация създаването на ново държавно образувание – Байганьовска република (БГР), където всичко ще бъде в името на прогреса, но в същото време ще следва "традициите" на неговия прародител.

 В БГР всичко беше добре организирано – официалните речи, патриотичните песни и манифестации, напомнящи на старите времена на НРБ, като новата република имитираше и един вид партия, в която той се самопровъзгласи и регистрира като главен секретар. Обеща на своите "граждани" светло велико бъдеще и безкрайни велики възможности.   Но както в миналото, така и сега, зад всяка усмивка и обещание стоеше добре замислен план. Селото, изпълнено с потомствени байганьовци, прие новината с усмивка и скептицизъм, знаейки добре, че зад всяка гръмка инициатива стои поредната хитрост на Ганьо. Но този път той наистина надмина себе си. Обяви, че ще организира международен панаир, който да постави БГР на световната карта. На панаира отново пристигнаха "международни" гости – актьори дори от столичните театри, облечени в национални носии на всякакви измислени народи. Стоките, които се продаваха, отново бяха обикновени продукти от пазара, опаковани с екзотични етикети.

 В центъра на панаира, разбира се, беше Българската Гроздова Ракия – в специални бутилки, с етикет „БГР“, която единствена не беше имитация. Ганьо Втори беше решил, че това ще бъде официалната и емблематична напитка на новата република. Ракията течеше в изобилие, а люшнати гости, местни и "чуждестранни", я консумираха с радост, усещайки дъха на великото ново време.

 Ганьо Велики II излезе с важна реч пред селяните, размахвайки мобилния си телефон, сякаш това бе скиптър на владетел. Той им обясни колко велики ще станат, колко инвеститори ще привлече и как светът ще се преклони пред българската предприемчивост. Разбира се, всичко това бе прекъсвано от честото звънене на телефона му. Всъщност, единственият реален "международен" контакт в момента беше с местния хоремакчия, който буквално през минути му докладваше за увеличаващия се оборот и, че ще трябва да се снабди с още ракия.

 С времето, Байганьовска република (БГР) стана известна не само с изобретателността на своя лидер, но и с великолепната си неизчерпаема БГ Ракия. Речи, патриотични песни и манифестации напомняха за доброто старо и велико време в Ботевата механа, пълна с шумни патриоти.

 Ганьо Велики Втори беше доволен. Той бе успял да направи от селото си място, където всичко е възможно, стига да имаш достатъчно въображение и липса на скрупули. А селяните? Те продължаваха да живеят в своята БГР – страна на неограничени възможности и безкрайни хитрости, одухотворени с добрата, стара, българска гроздова ракия.

 Финалът на панаира бе грандиозен – Ганьо събра всички на площада и обяви, че следващата година ще направи още по-грандиозно събитие, с истински чуждестранни гости и стоки. Селяните само кимаха с глави, усмихвайки се криво и безучастно. Те знаеха, че това е част от театъра, наречен живот в БГР…