Б А Й   Г Е О Р Г И  – I

За съжаление и при този разказ се явиха познатите проблеми – писането в „първо лице“ и включването на досадни за четене чисто професионални неща. Колкото и да е недолюбвано оставих „първото лице“, а що се отнася до другия проблем, нямаше как да не се спомене нещо, макар и минимизирано, от което, поне донякъде, да стане ясно за какво става дума – най-вече за тези читатели, които биха проявили някакъв интерес, а такива  сайта има.

Освен до и от европейските държави, както и по основните релации за и от Близкия Изток - Иран, Ирак, Сирия, Йордания и Кувейт, СО МАТ вече извършваше и редовни превози за Афганистан и Пакистан. Дори в Исламабад беше открито представителство, за чийто шеф беше изпратен инж. Йордан Жотев. Той не беше от бранша, но за сметка на това беше доста “разтропан”.

Връщайки се от поредната си командировка, чух да се говори усилено за организиране на вътрешни превози в Пакистан. Такива вече от години извършвахме в Иран и то при твърде голям обем на превозите и изключително висока рентабилност. Идеята била това да се повтори и в Пакистан. Предвиждаше се там да се изпратят  остарелите и вече неподходящи за Европа автомобили и естествено да се реализират също големи печалби.

Жотев, на когото било наредено да направи предварителни проучвания потвърдил, че вече е говорил със съответните власти, които проявили „много голям” интерес. С други думи едва ли не всичко вече е подготвено и остава само да се уредят формалностите, да се изпратят старите автомобили и да се започне инкасирането на очакваните огромни суми.

Още докато работех в Техеран, ходих  няколко пъти  в Пакистан, кръстосвайки го надлъж и шир и то с автомобил. В Афганистан и Индия  също, дори и в Бангла Деш. Бях наясно с инфраструктурата, климата, условията за живот, заплащането (особено във валута), с основните товаропотоци, митническите формалности, дисциплината на движение, сервизната мрежа и нейните възможности, вноса на автомобили и резервни части, износа на валута, политическата обстановка в страната  и т.н. и т.н.

Беше ми пределно ясно, че за вътрешни превози в Пакистан не само не може, но не и бива да се говори. Нашите хора обаче нямаха реална представа какво значи тази страна, въпреки че разполагаха с подробни  доклади от предните ми пътувания. Всъщност, в интерес на истината, подобни доклади се четяха задълбочено предимно от специалистите работещи в  “Дирекция за развитие на системата”,  както и от и тези от  “Търговска дирекция”. Това бяха млади, високообразовани момчета с много добра езикова подготовка. Е, нямаха още голям опит, но за сметка на това имаха модерно, аналитично мислене, бяха любознателни и напористи и не на последно място, не разчитаха на рутината - още не бяха започнали  да използват разни ненужни вече, да не кажа вредни, клишета. Когато по-късно, част от тях бяха изпратени  на работа в чужбина - като директори на смесени дружества или представители на СО МАТ, голяма част от тях успяха да докажат истинските си качества, а след промените в България и в частния бизнес.

Въпросът за организиране и извършване на вътрешни превози в Пакистан беше разгледан на специално съвещание на ръководството на СО МАТ. Изхождайки от непосредствените си лични проучвания в тази страна, заявих в прав текст, че от тази трънка не само заек, но нищо няма да излезе, че рискът е прекалено голям и  надхвърля далеч допустимите граници. Затова няма смисъл да губим време и средства, включително и за излишни допълнителни проучвания. Опитах се да обясня, че можем да разчитаме, както и досега, само на превози от Европа за Пакистан и на известни обеми обратни превози и то само при условие, че заплащането под една или друга форма е гарантирано. Припомних, че въобще не бива да се изхожда от вътрешните превози в Иран, още по-малко да се правят някакви сравнения, защото ситуацията и възможностите в двете страни са коренно различни.

Що се отнася до идеята да се изпратят стари автомобили, тя пък направо си беше налудничава. При тежките климатични условия в Пакистан тези автомобили щяха направо да се разпаднат скоро след пристигането им, ако не и още по пътя. Да не говорим за стойността и качествата на ремонтите, които ще се извършват там – всъщност в Пакистан нямаше дори един сервиз, специализиран в поддържането и ремонта на автомобили от нашия автопарк.

Да, ама не. Съгласно директивите на Партията, трябвало да се търсят нови пазари и възможности за разширяване на дейността. И естествено най-важното: всичко това било вече съгласувано с другари от “Най- Високо Място”. Ето защо информацията, с която в момента разполагало СО МАТ спешно следвало да се актуализира и допълни. Това от своя страна налагало веднага  се изпрати група, която на место да проучи  реално съществуващите в момента условия и възможности в Пакистан и частично в Индия. И понеже вече съм познавал Пакистан, Индия и Афганистан, трябвало аз да ръководя въпросната група.  С това дискусиите приключиха и решението беше взето.

Аз обикновено предпочитах да пътувам сам, но сега се реши с мен да дойдат Георги Алексиев, директор на филиала на СО МАТ в Горубляне и Кирил Чалъков, който последните няколко месеца беше в Афганистан. След кацането ни в Карачи, към нас трябваше да се присъедини и Жотев

Алексиев наближаваше  шейсетте. Беше напълно оплешивял и зиме и лете ходеше с каскет, откъдето дойде и прякорът му - “бай Георги Каскета”. Преди това дълги години бил председател на ТКЗС-то в село Якимово, Ломско. Със Славчо Първанов, генералният директор на СО МАТ, се познаваха отдавна (Първанов е от село Дреновец, Ломско) И двамата навремето се прочуха с така наречените “ломски ямки”. Така или иначе, но Георги Алексиев  беше назначен за директор на СО МАТ - Горубляне, въпреки че той, за разлика от Първанов, никога не е работил преди това в транспортния сектор, да не говорим за международни автомобилни превози. Въпреки това, в никакъв случай не може да се каже, че е бил примитивен или лош по душа.

Кирил Чалъков вече имаше задграничен опит - беше няколко години в Багдад, после в генералната дирекция на СО МАТ, а последните месеци в Афганистан. Говореше английски.

Трябваше да летим по маршрут: София – Атина с “Балкан” и след това Атина - Дубай – Карачи с пакистански самолет.

На летището в София бай Георги беше изпратен от цялата си рода. Шега ли е това -човекът заминава за “тъмна Индия”. Както обикновено, нас с Чалъка не ни изпращаше никой.

Отлетяхме навреме от София и пристигнахме в Атина след обяд. Оказа се, че полетът на самолета за Карачи е променен и ние ще отлетим късно вечерта. Прекарахме доста часове в транзитната зала на летището, но в компанията на бай Георги никак не ни беше скучно. Той задаваше безброй въпроси относно Афганистан, Пакистан и Индия, при което аз не пропуках възможността да се шегувам, разказвайки истински истории от моите пътувания из тези страни, като естествено не пропусках и някои от “по-страшни” моменти, каквито всъщност никога не са били дефицит. Чалъков също активно участваше в разказите за Ирак и Афганистан. След това пък самият бай Георги започваше да разказва за любимото си ТКЗС в Якимово.

Когато най-после дойде време да ни отведат към самолета, всички пътници, с изключение на транзитните, бяха помолени да застанат при багажа си, който преди качването на самолета трябваше да бъде проверен  от съображения за сигурност. Ние с Чалъков веднага отворихме куфарите си, проверяващият митничар ги погледна и ни направи знак да ги затворим. Бай Георги навярно от вълнение, все не можеше да отключи неговия куфар. Когато все пак успя да го отвори, ние с Чалъков само дето не се разкискахме. Най-отгоре видяхме един хляб “Добруджа”, а под него неизменният каскет. Самият Алексиев този път се беше наконтил със слънчева капела. Проверяващият набързо пребърка куфара и каза, че може да го затвори.

“Христе, какво изломоти този?”, обърна се бай Георги към мен, но Чалъков ме изпревари и обясни:

“Каза, че трябвало да платиш мито за хляба, но понеже си приличал на дядо му...”

Без да дочака края на обяснението, бай Георги побърза да изпрати специални поздрави на бабата на митничаря. Както и да е, куфарите заминаха.

Трябваше да минем и през контролния скенер, който при преминаването на бай Георги зазвъня. Граничарят веднага го върна и попита какво метално има по него. Нашият човек естествено не разбра какво го питат, но аз му обясних, че сигурно има нещо метално в джобовете му и трябва да го извади, защото иначе няма да го пуснат. Той направо се възмути, дори се опита да изкаже протеста си доста шумно. Наложи се да го претърсят.

От джоба на сакото му извадиха сгъваемо ножче, което проверяващите прибраха. Ела тогава да видиш бай ти Георги. С какво право те ще му вземат ножката? Те не знаят ли, че това му е скъп спомен от един панаир отпреди двайсет години, когато бичето на неговото ТКЗС е спечелило първа награда и т.н. Постарах се да му обясня, че от съображения за сигурност е забранено да се внасят в самолета даже и такива ножчета като неговото. Но той настояваше на своето: или ножката обратно, или нямало да пътува с този аероплан.

С големи усилия двамата с Чалъка успяхме да го убедим да остави ножката на проверяващите, разбира се, при гаранция, че в Карачи тя ще му бъде върната.

“ Ти гарантираш ли ми, че там ще си ми върнат ножката?”, обърна се бай Георги към мен, защото само на мен  вярваше напълно. Така му бил казал и “Славчо”.

“ Бъди спокоен, щом кацнем в Карачи и ножката ще е в джоба ти.”, побързах да го успокоя.

При наличието на тази гаранция бай Георги се поуспокои и ние  тръгнахме за автобуса.

По време на полета чухме подробната история на безценната ножка, с която той никога не се разделял. Разбрахме също, че навремето много му се удавала географията, защото непрекъснато ни разпитваше над кое место летим в момента. Чалъка измисляше разни имена, при което бай Георги казваше кой ще бъде следващият пункт. Познанията му по география наистина бяха завидни.

Самолетът имаше междинно  кацане в Дубай. Понеже престоят не беше малък ни отведоха в транзитната зала. Бай Георги, след като се начуди на елегантното летище, помоли Чалъка да провери да не би “онези хаймани” да са забравили ножката му в Атина. Той му отговори, че тук екипажът се сменял и едва ли новият екипаж може да ни каже нещо по въпроса. Това допълнително го разстрои и силно натъжен, бай Георги се обърна към мен:

“Христе, ти ми обеща да ми върнат ножката в Карачи. Да не стане някоя издънка?”

“Никаква издънка. Пристигнем ли в Карачи, веднага ще ти намерим ножката.”, потвърдих отново.

В Карачи пристигнахме към четири часа сутринта местно време. Отидохме да си вземем багажа. Скоро нашите куфари с Чалъка се показаха на лентата и ние ги прибрахме, но този на бай Георги още го нямаше. Това го разстрои съвсем.

“Каква излезе тя? Нито ножка, нито куфар. Какво ще правя сега?”, тюхкаше се той.

“Още има вероятност да ти пристигне куфарът. А ако е изчезнал, още по- добре.”, отбелязах аз.

“Как ще е по-добре, бе Христе? Нали вътре ми е багажът, даже и каскетът ми е там.”, реагира бай Георги, силно учуден от това, което му казах.

“Ти мен слушай. Ако куфарът ти не пристигне, авиокомпанията ще ти плати поне по 20$ на килограм, т.е. 20 х 20 =400 $. С тези пари тук спокойно можеш да си купиш нови дрехи, ножки, кожен каскет и пак ще ти артисат пари за хубави подаръци.”, обясних му  някои неща от условията при въздушни превози на пътници. 

 “Не им ща нито доларите, нито кожения каскет, а за ножката ти лично ми обеща, че ще ми я върнат още при пристигането ни в Карачи, а вече минава половин час.”, не пропусна да ми припомни какво съм обещал.

Казах на Чалъка да отиде да потърси безценната ножка, а ние останахме с бай Георги да чакаме багажа му. На лентата  още продължаваха да се въртят няколко куфара, но не и този, който чакахме. Когато бай Георги беше вече на края на моралните си сили, неговият куфар се появи, но без етикет. Той се спусна като ястреб и го грабна от лентата. В това време се завърна и Чалъка, захилен до уши.

“Къде ми е ножката?”, още отдалече го попита бай Георги.

“Ножката ти е пристигнала в Карачи, но началникът на летището като я видял, толкова много я харесал, че не дал и дума да стане за връщане и казал, че ще плати на собственика ако трябва и 100$”, обясни Чалъка.

“Не искам неговите 100$, искам си ножката”, категоричен беше бай Георги.

“И аз така им казах, но и подчинените му настояваха, дори дигнаха цената на 150$. Началникът им днес имал рожден ден и те искали да му направят подарък, който да му легне на сърце. Сигурен съм, че ако се бях пазарил, като едното нищо щяха да платят и 200$.

“Абе човек, не разбираш ли, че си искам ножката, а не долари. Христе, защо не отидеш да им обясниш на тези диванета как стоят нещата? Ти ги по-разбираш тия работи”, примоли се бай Георги.

“Прав си да не искаш да я продаваш. След това, което ни разказа за тази ножка, ами че тя направо е безценна. Но няма никакво съмнение, че този началник явно е голям ценител на такива неща и не напразно толкова я е харесал. Затова и иска да я задържи.”, казах аз и се обърнах към Чалъков:

“Кире, ти  не отиде ли при началника и лично да му кажеш, че ножката не се продава, независимо от цената?”

“Разбира се, че отидох при него и му обясних  всичко най-подробно, но той, не та не. Чак когато му казах, че тази ножка бай Георги я е получил навремето като личен подарък от Негово Величество цар Борис ІІІ, се съгласи да ми я дадат.”, обясни вече по-подробно Чалъков.

“Леле мале! Какъв ти тука цар, бе? Аз да не би да съм монархист? Аз съм патриот и войник на Партията.”, възмути се искрено бай Георги.

“Това им кажи на тях и ще се простиш не само с ножката, ами и с доларите. Веднага ще я конфискуват.”, коравосърдечно отбеляза Чалъка.

“Майната му и на Величеството и на царя и на намерата. Но ти не им казвай това, че току виж тези вагабонти наистина могат да ми свият ножката.”, предаде се, макар и наполовина Бай Георги.

Накрая Чалъка извади от джоба си безценната ножка и му я подаде. Бай Георги  я пое едва ли не с треперещи ръце, отвори я, пробва острието на нокътя на палеца на лявата си ръка, затвори я и я сложи във вътрешния джоб на сакото си. Тогава ние видяхме най-истинската усмивка, огрявала някога лицето на Георги Алексиев. И имаше защо да е щастлив - ножката вече беше в джоба му, а и куфарът, с каскета в него, беше намерен. .

“Знаех си аз, че няма да ме подведеш”, обърна се бай Георги към мен.

Минахме бързо паспортната и митническата проверки, но  от нашия Йордан Жотев, който трябваше да ни чака в залата за посрещачи, нямаше и помен. Излязохме вън, но…и там не го видяхме.

“Брей майка му стара и какво ще правим сега?”, разтревожи се не на шега бай Георги.

Разбира се, и на нас с Чалъков не ни стана приятно, но бяхме сигурни, че Жотев е закъснял и трябва просто да го почакаме. Чалъков обаче реши малко по-подробно да разясни ситуацията на бай Георги:

“Лошо, много лошо! Не можем да отидем на хотел, защото Данчо няма как да ни намери. Пък и хотелите сигурно са много скъпи. Остава да седим тук и да чакаме, докато дойде. Но от друга страна, ако останем тук по-дълго време, ще предизвикаме съмнения, ще почнат да ни проверяват, могат да се сетят и за ножката и току-виж са ни окошарили, а от тукашните пандизи както съм чувал, няма излизане.”

“Ти, Кире, си говориш с това, дето седиш на него. Как така ще останем тук неизвестно докога, още повече, ако е толкова опасно? Я да си питам аз умното. Христе, ти какво ще кажеш? Нали няма да оставиш стария човек да виси тук, а недай боже да го тикнат и в зандана?”, обърна се бай Георги към мен.

“Глупости. Как ще си оставя дружката в тази толкова критична ситуация? Все ще измисля нещо.”, опитах се да успокоя бай Георги, но и сам не знаех какво да предприема.

“Така си и знаех. Той и Славчо ми каза: “Георги, дръж се за Христо и няма да имаш проблем. Той е много печено момче и може да те измъкне от всякаква ситуация.” Сега вече спокойно мога да пусна една вода.”, каза успокоен бай Георги, огледа се наоколо и като се убеди, че няма други хора се облекчи зад ъгъла на близката стена.

Напрегнах тренираната си памет и не я оставих на мира, докато не изплува номера на българското търговско в Карачи. Знаех, че търговски в Карачи в момента е Деньо Калудов, стар мой приятел, а бяхме заедно и в Техеран няколко години.

Разбира се, може да се зададе логичен въпрос, защо е трябвало да си “напъвам” паметта си за един номер, след като много лесно съм могъл да го имам записан. Защото, както обичаше да казва един мой приятел: “Ако искаш, независимо от обстоятелствата, да имаш по всяко време достъп до някоя информация, просто трябва да я запомниш.” Освен това никога не съм обичал да колекционирам телефонни номера на наши посолства, консулства и търговски представителства.

Влязох в летището и обмених 10$, като помолих да ми дадат и монети за телефон. Бай Георги плътно до мен. Отидохме до телефона и набрах номера. Чух сигнал свободно, но отсреща никаква реакция. Минаваше пет  сутринта, часът на най-сладкия сън, а знаех, че Деньо спи като пън. Надявах се поне жена му да чуе. Нищо. Ами ако номерът му е сменен, или пък не съм си припомнил добре? Набрах отново и зачаках. Телефонът си звъни, но отсреща…никой.  Най-после Деньо се обади и веднага се разпсува. Той по начало псуваше много, дори по-изискано и цветисто от сръбски  каруцар. Когато обаче чу кой му се обажда, веднага се разбуди.

“Ах, твойта кожа! Къде от майната му се обаждаш?”, извика радостно той.

“От летището в Карачи”, отговорих аз.

“Да не се бъзикаш нещо, ей?  Знам ти номерата.”

“Номерата после, сега ела да ни вземеш, защото от Жотев няма и следа. С мен има още двама души.”

“Чакайте ме отпред, сега тръгвам”

Бай Георги, който се беше залепил до мен и не пропущаше нито дума, веднага попита:.

“Какво стана, Христе? Всичко наред ли е?”

“Напълно. Сега ще видиш каква луксозна лимузина ще дойде да ни вземе.”, отвърнах аз.

“Знаех си аз, че Славчо никога няма да ме подведе. Я да пусна още една вода.”, развеселен отвърна той и пак се залепи за стената.

След половин час, една черна лимузина с развят български трибагреник закова пред нас.

Деньо излезе от колата и направо ме повдигна във въздуха. Не беше висок, но набит като биче.

Натоварихме се в колата и потеглихме. Оказа се, че жена му е в България и той е сам. Още с влизането в къщата ни настани в отделни стаи. Когато се събрахме в хола, извади от хладилника разни меса и лакомства, но се оказа, че няма хляб.

“При нас няма, “няма.”, каза бай Георги и чевръсто изтича до стаята си да донесе “Добруджата” от куфара си.

Деньо постави на масата и ледена бутилка водка за добре дошли. Много пъти съм пил до сутринта, но никога не бях започвал от изгрев слънце. Е, и това се случи. Нали, както се казва, за всяко нещо си има първи път. Нерядко се получава така, че този първи път не е за хвалба, но пък винаги си остава първи. А да сте чули някой да го е пропуснал?   Е, нямам предвид жените, за които обикновено всеки мъж в живота им е втори. Но, явно, точно в такива случаи те просто не могат да броят повече от две, за разлика от моето куче Джеки, което без проблем брои до шест, даже и повече. Дори разбира и много думи на няколко чужди езика – истински полиглот. Не куче, а чудо! (Момичета, надявам се да сте разбрали, че това е само една шега, макар и малко дебелашка, и няма да ми се разсърдите)

Уж бяхме хапнали нещо в самолета, но изметохме всичко. Вече се бяхме разсънили и започнахме да умуваме какво може да се е случило с Жотев. Беше напълно възможно да е закъснял за летището. Трябваше да дойде чак от Исламабад - на около 1600 км. от Карачи. Вярно, че колата му беше нова “Мазда”, но при движението тук като нищо е могъл да закъснее. Освен това знаеше адреса и  телефона на търговското в Карачи и след осем часа  щеше да се обади. Дано само да не е закъсал нещо.

Вече мина осем часа, а от Жотев никакъв хабер. Казах на Деньо да се обади у Жотеви в Исламабад, без да казва, че ние сме вече при него. След разговора той ни обясни, че според жена му, Жотев е тръгнал още вчера да посреща хора от София на летището в Карачи. Тази новина ни разтревожи. Нищо не можехме да направим, освен да продължим да чакаме. Едва към 9 часа Жотев се обади и поиска да говори с мен.

“Съжалявам, че не можах да ви посрещна. Катастрофирах и колата е смачкана.”, обясни той на пресекулки защо го няма в Карачи.

“Майната им на ламарините. Ти как си? Имаш ли някакви наранявания? Къде си сега?”, разтревожено започнах да го разпитам.

“Не, на мен нищо ми няма, но колата...”, отговори той.

“Стига с тази кола! Нея ще оправим, а ако не може, ще купим друга. И да не си посмял да кажеш на жена си! Калудов ще й се обади, че сме на преговори. Кога можеш да пристигнеш в Карачи?”, попитах го аз.

“Към 3-4 часа след обяд.”, отговори Данчо.

“Отлично. Идваш направо в къщата на Калудов!”

Олекна ми. “Щом човек е жив и здрав, другото е бял кахър”, както казваше баба ми Марга и се обърнах към нашия домакин:

“Деньо, моля те звънни пак у Жотеви и кажи, че току що сме се обадили от уличен телефон, че отиваме на среща и сме те помолили да предадеш, че всичко е наред.”

Положението беше овладяно и ние веднага направихме план за действие. Най- напред изпратихме телекс в София, че сме пристигнали в Карачи, после се обадихме на няколко фирми и уредихме срещи за следващите два дни. След това направихме малко кръгче из града, накупихме разни неща за ядене и отново се прибрахме в къщата на Деньо. Тримата се заеха да спретнат обяда, а аз, излегнат в един шезлонг под тентата на терасата започнах да преглеждам вестниците. „Сироти Ицо“, както обичаше да казва моят приятел Ацо Вукобратович.

Следва продължение…