- Кажи сега. Как се чувстваш? Нали затова съм тук. Да ми споделяш, да си говорим, да... Трябва понякога и ти да казваш нещо за себе си, което да не е по никакъв начин свързано с мен... Нали? (Звучеше неуверено, наистина много неуверено) Кажи сега. Сподели.
На масичката до нас имаше един лилав балон. Не се запитах как се е озовал там. Говореше бавно и аз почти не слушах. Нямаше смисъл. Бях чувала тези неща стотици пъти. Започнах разсеяно да си премятам ненадутия балон в ръце, а после, също така разсеяно, започнах да го надувам. Заедно с въздуха през устата ми се изплъзнаха и всичките ми чувства. Бавно влизаха в балона, а аз не се опитвах да ги спра. Апатията, меланхолията, яростта, НЕразбирането, самотата, болката, разочарованието и промъкващите се между тях плахи и едновременно с това диви като малки бездомни кученца надежда, радост и вяра. Всичките чувства, за които искаше да говоря. Всичките чувства, които не можех да опиша. Всичките ми жалки и непостоянни чувства, моментни състояния ...