Случи се много, много отдавна. Не помня точно годината, но май беше края на седемдесетте на миналия век. Имаше важно събитие. Третата вълна емигранти от Италия към "демократичния" останал свят беше в разгара си.

Леля ми Фоска, вуйчо ми Масимилиано заедно с цялото си семейство емигрираха в Канада.

И по този повод, както повеляват вековните традиции, трябваше да се състои прощален обяд с останалите живи роднини. А те бяха многобройни. Все още...

Обяда беше организиран и проведен в един известен и безумно скъп ресторант в центъра на Рим.

Както подобава за такива важни събития.

Кристали, сребърни прибори, фин порцелан, изискана обстановка, любезни келнери с безупречни униформи и кухня, на която могат да завидят кралски особи. И простосмъртни. Като мен - тъмен балкански невъзпитан субект, попаднал случайно в луксозната обстановка.

Няма да се спирам подробно на менюто, включващо пъдпъдъци в масло и други екзотични блюда. Ще спомена, че сребърните прибори бяха строени безупречно като римски легиони от ляво, от дясно и пред порцелановите чинии в стройни редици, наброяващи поне дузина... Лека-полека, обядът привършваше. С пожелания за добър път, успешно и безпроблемно устройване в новата държава, емоционални изблици, сълзи, прегръдки и целувки...

        Италианците имат отвратителния навик да завършват обедите или вечерите си със салата и силна алкохолна напитка. Понякога взимат и "дижестиво" -отровно горчиви билкови питиета, - за добро храносмилане и спокоен сън след обилното хранене. За разлика от нас - които започваме с няколко големи ракии на гладно, без да се замисляме много за последствията.

Обядът отиваше бавно и полека към неизбежния си финал.

Появи се келнерът с количка, отрупана със салати, плодове, уиски, ракии, мастики и каквото се сетите.

Обожавам банани. В България през тези години продаваха два пъти в годината. За Коледа или Нова година.

При добър късмет можеше да купиш и в т.н. "показни магазини" на Булгарплодекспорт, които в София се брояха на пръстите на едната ръка.

Поръчах си един... Огромен, жълт, като аборигенски бумеранг. Дори го посочих с пръст, за да не го подменят евентуално с друг.  Келнерът ме погледна учудено и се усмихна лукаво.

След няколко минути ми донесе въпросния банан в една голяма елипсовидна чиния, придружена с вилица и нож.

Погледнах въпросително сестра ми, нямаща и един съзнателен ден живот в България. Стоеше срещу мен на масата. Тя вдигна невъзмутимо рамене, погледна ме и в погледа й прочетох - оправяй се както можеш...

Криво-ляво успях да обеля банана с вилицата и ножа. Отделих кората на една страна и го нарязах в чинията. Изядох го с огромно удоволствие, без да забелязвам учудените погледи на сътрапезниците.

Помислих си - както се справих с пъдпъдъка и останалите ястия, така съм се справил сигурно и с банана...

Но не би!

След като обядът остана в миналото и пиехме кафе със сестра ми на другия ден, попитах:

        - Как беше вчера? Забележки??

        - Не - отговори тя.

        - Освен една.

        - И каква е тя - озадачено попитах.

        - Банана обели добре. И го наряза и изяде още по-добре. Но допусна една фатална грешка. Която всички на масата забелязаха...

        - И каква беше тази грешка?? - възразих учуден.

        - След като го обели, трябваше да го нарежеш върху обелките - поясни сестра ми.

       - И защо - попитах аз.

       - Защото може да се направи "обосновано предположение", че чинията, в която ти го донесе сервитьора може да не е достатъчно чиста - отговори тя. Имай го предвид при следващи ситуации от подобен характер...

       - Аре, стига, бе! Нима е възможно в този лукс натъпкан с порцелан, кристал и сребро да ти поднесат нещо, каквото и да е то, в неизмита чиния? - опонирах учудено.

       - Вероятността това да се случи е нищожна. Но е възможно. И поради тази проста причина хората са измислили етикета. И културата на хранене. Които следва да се спазват, независимо къде и с кого си. Както в обикновената селска кръчма, така и в луксозния и скъп ресторант. В противен случай почти сигурно ще породиш чувство на съжаление или най-малкото на насмешка в околните - завърши сестра ми.

Замълчах, защото не намерих сериозни доводи за възражение...

Вече повече от 40 години не ям банани с вилица и нож. С голи ръце ми е по-лесно... И по-вкусно.

А и напоследък има богат избор. Кеф ти малки, кеф ти големи. Зелени, жълти, на петна. От Боливия, Колумбия, Еквадор....Не чакаш на опашка, не се надяваш на случайността, евтини са, продават се целогодишно и всеки може да си позволи поне един.

Който обича банани...

Като мен.