Иван крачеше забързано към станцията на метрото. Имаше среща на перона с новата си приятелка Рени, с която се бе запознал преди два дена на един купон. Двамата се бяха харесали от пръв поглед. Бяха разговаряли часове наред, гледайки се влюбено в очите, а накрая си бяха разменили телефоните и се бяха целунали плахо по устата.

  Иван копнееше да види отново Рени. Но бе изключително изнервен и притеснен, защото бе успял да изкрънка от майка си само десет лева. „Къде ще я заведа с тази мижава десетачка” – мислеше си той.

  Минавайки през пазара, Иван си купи два банана – смяташе да си подложи с тях, за да не дава пари за храна, ако влезеха в заведение.

  Дояде втория банан и заслиза по стълбите, оглеждайки се за кошче за боклук, в което да хвърли банановата кора. Не видя такова и небрежно хвърли кората на стълбите.

– Хей, момче, защо правиш боклук? Някой може да се пребие. Я веднага я махни оттам! – развика се някакъв пенсионер.

– Гледай си работата, дъртако! – отвърна Иван и продължи по пътя си. – Да не си ми баща, че да ми казваш какво да правя.

Пенсионерът тръсна ядосано глава, но си замълча.

***

  Рени подтичваше към станцията на метрото, поклащайки се грациозно на високите си токчета. Вече беше закъсняла с десет минути за срещата. „Защо ми трябваше да се кипря  един час пред огледалото?” – тюхкаше се тя.

  Рени не си гледаше в краката и не видя банановата кора. Подхлъзна се и десният ù крак отхвърча рязко напред. Изпищя, размаха отчаяно ръце и падна тежко на задника си, после се изтърколи надолу по стълбите, неспособна да реагира по какъвто и да е начин.

  Тя се надигна, седна, притисна дамската си чанта към гърдите си и огледа със замаян поглед струпалите се около нея хора. 

– Момиче, добре ли си? Удари ли се? – попита една очилата жена на средна възраст.

– Ами …не знам – промърмори уплашено Рени. – Изобщо не разбрах как стана. Май се подхлъзнах на нещо.

– На бананова кора. Ето я там. Някой негодник я е хвърлил, Господ да го накаже дано!

Двама мъже подхванаха Рени под мишниците ù и помогнаха да се изправи. В този момент жестока болка прониза десния ù крак малко под коляното. Тя изписка и се отпусна в ръцете на мъжете, които внимателно я положиха на стълбите.

– Нещо не е наред с крака ми. Майчице, как боли! – проплака Рени и докосна с треперещи пръсти грозната подутина, издула черния ù мрежест чорапогащник.

***

  Иван крачеше нервно по перона. Рени вече закъсняваше с повече от час, на всичкото отгоре не си вдигаше телефона.

  Той почака още около половин час, после изпсува, убеден, че са му вързали тенекия, и се отправи към къщи. Каза си наум: „Патко смотана, как можа да ми скроиш такъв номер! А аз толкова много те харесвах…”

***

  Рени посегна към чантата си, която лежеше на един пластмасов стол до медицинската маса.

– Не мърдайте, госпожице, не съм си свършил още работата – каза възрастният доктор и продължи да омотава бедрото на Рени с мокър гипсов бинт. 

– Ама аз само…

– Какво само, какво само? Всичко друго може да почака.

– Приятелят ми сигурно се е притеснил ужасно, задето не дойдох на уговорената среща. Трябва да му кажа, че съм си счупила крака.

– Хайде, но по-бързичко, че не само вашето краче ми е на главата.

  Рени взе чантата и извади мобилния си телефон.

– Ааа, екранчето му се е разбило при падането... – Започна да натиска копчетата. – Не, не работи, вече нямам телефон.

– Не се ядосвайте за глупости, важното е, че кракът ви ще се оправи.

  Рени се загледа в масивната гипсова отливка, покриваща целия ù крайник без пръстите. В очите ù избиха сълзи. 

– Ужас! Той ще си помисли, че съм му вързала тенекия. Запознахме се преди два дена… но аз толкова много го харесвам… Какво ще стане сега! Как ще се свържа с него? Не запомних номера на телефона му, не знам и къде точно живее.

– СИМ картата сигурно е здрава – каза докторът и започна да приглажда гипса с длани.

– Май записах номера в телефона.

– Лошо.

– И всичко заради тази проклета бананова кора. Този, който я е хвърлил на стълбите заслужава … заслужава да умре. Негодникът му с негодник! Искам да умре …мъчително!

– Госпожице, не ви отива да говорите такива работи – каза възмутено докторът. – Просто не бива така.

– Не ми дреме какво бива и какво не бива. Да пукне дано!

***

  Свел унило поглед, Иван вървеше към къщи. В главата му се щураха объркани мисли. Чувстваше се предаден и омерзен, в гърлото му се бе загнездила буца. „Тя се подигра с мен! Защо! А всичко изглеждаше толкова прекрасно!”

  Иван така се бе отвеял, че не си направи труда да се огледа, преди да пресече улицата. Един огромен камион го помете, размазвайки до неузнаваемост лицето му.

  Иван дълго се гърчи в локва от собствената си кръв преди да предаде богу дух.