Бандата
вулгарен роман - пета част
4.
28 май 2015
Китното, подбалканско село Брестовица се намираше в подножието на величествените Родопи само на петнадесет минути път с кола от Пловдив. Беше известно с хилядите си декари лозя и множеството винарски изби. Това беше основния поминък на жителите му. Винарството. Брестовишкото вино имаш слава на едно от най-добрите не само в цялата страна, а и извън нейните граници. Всяка година, на празника на виното, в село Брестовица идваха група, важни гости от Япония, начело с посланикът и българска делегация предвождана ако не от премиера, то от министъра на земеделието. Празненствата траеха с дни. Фолклорната програма, с която се откриваха тържествата, изпълваше сърцата на японските гости с възхищение, а на домакините с гордост.
Старите хора казваха, че най- доброто вино става от лозе, което е расло на склон. За това и всички лозя тук бяха на склон. Самия път, който водеше към селото и беше добре асфалтиран, лъкатушеше между безброй декари лозя, преплитащи се между теловете и бетонните колове, които стопаните им бяха наредили като безчетна армия от войници. И селото беше хубаво. Голямо, красиво и приветливо. Стръмните улици се извиваха като огромни змии покрай къщите и бягаха нагоре, към Балкана. Центъра беше голям, с прекрасно поддържан парк, където множество хора отморяваха под сенките на вековни дървета. Децата водеха техните си войни по катерушките, а майките и бабите им ги наблюдаваха отстрани с нескрита любов.
Точно в пет часа и пет минути следобед, два леки автомобила подминаха табелата на селото и навлязоха в него по главния път. Едната кола беше такси, шофирано от Емил, а другата, старо BMW, управлявано от Дидо. Не се затрудниха в търсенето на центъра. Бяха попитали един старец, който седеше на една ръчно скована пейка пред къщата си, къде се намира и той с едно помахване на ръката им посочи пътя. Наближиха го и започнаха да се оглеждат за колата, която Радо им беше казал, че ще ги чака. Видяха я паркирана пред кметството, а пред нея стоеше един огромен мъжага с бръсната глава и тъмни очила на лицето си. Видя ги и им помаха. Те доближиха колите си към него и го чуха да казва:
- Карайте след мен! – и влезе в ,,Лада,,-та. Направи маневра и пое по една надупчена улица, към горната част на селото. Таксито и BMW-то се затътреха след него. Когато изкачиха стръмното на улицата, спряха на една асфалтирана и доста голяма площадка от ляво на която имаше огромна метална порта от ковано желязо, която като се отвори, откри къщата на Радо. Приличаше повече на дворец. Петимата приятели слязоха от колите си и с отворени уста гледаха към нея. Къща за чудо и приказ. Раздвижена на няколко нива с големи тераси, окрайчени с мраморни балюстри и широки мраморни парапети. Цялата беше бяла, с тъмна, орехова дограма и огромни стъклени витрини на първия етаж. До нея се стигаше по широка алея, направена от тикли, която пресичаше целия двор с добре поддържан райграс. До самия вход на къщата, стояха още двама като посрещача. Все едно бяха тризнаци.
Когато доближиха до тях, онези ги спряха и започнаха да ги обискират, после кимнаха с глава към първия и той ги въведе в вътрешността на къщата.
- Изчакайте тук! – и се заизкачва по мраморните стълби към втория етаж.
Петимата започнаха да си въртят главите във всички посоки и да цъкат с език. Не бяха виждали друг път толкова лукс на едно.
- Тц тц тц…’Баси къщата, майна – прошепна Траян – То цял палат, бе!
- Да бе…- каза Дидо като продължаваше да се оглежда.
- То да те е грях да пръднеш тук – каза Янко и всички се засмяха.
- Ми к’во се смейте, бе – и погледна към Емил – А, пръдни де!
- Недей, че с тези череши дето ги ядох ще взема да се насера и ще я втасаме…
Само след минута, мутрата отново се появи на стълбищната площадка и им махна с ръка:
- Давайте след мен! Шефа ви чака.
Приятелите изкачиха стълбите и се озоваха в нещо като фоайе, обзаведено с мека мебел, съчетана с мебели от масивно дърво. Ореховият паркет, така добре изциклен и лакиран, отразяваше слънчевата светлина, която влизаше през прозореца и почти ги заслепяваше с блясъка си.
- От тук! – каза мутрата и ги поведе по един широк коридор, който се намираше в дясно от фоайето.
Когато стигнаха до огромната дървена врата, намираща се в края на коридора се спряха. Грамадният почука и веднага след това открехна вратата.
- Шефе, гостите са тук – каза той тихо и с леко треперене в гласа.
- Да влизат - чу се гласът на Радо и приятелите пристъпиха в самото помещение.
Беше огромно. Високо поне три и петдесет – четири метра, площта не по-малка от петдесет квадратни метра, с огромни стъклени витрини в източната му страна, за които по-късно се разбра, че са бронирани, същия лъскав, орехов паркет като във фоайето и разкошно обзаведено. Както навсякъде в къщата, така и тук, мебелите от масивно, орехово дърво бяха предпочитани. Северната част на помещението, беше заета от огромна, масивна библиотека, пълна с книги, а на места бяха поставени красиви, черни статуетки, изработени от абанос, специално доставени от Шри Ланка. В западната част, но не плътно до стената беше разположен огромен диван, който беше тапициран с кожа, но не каква де е, а с кожа на елен. Пред него имаше поставена дървена маса с още два стола отстрани. На южната стена нямаше мебели, но затова пък тя беше най-интересна. На нея бяха наредени, професионално препарирани глави на животни, закрепени на дървена ,,филия,, дебела около десет сантиметра. Радо беше запален ловджия и когато имаше време за хобито си, той ходеше на сафарита заедно със свои ,,братя по оръжие,,. Тези сафарита разбира се не бяха законни, понеже се отсрелваха животни, които бяха защитени от закона, но в Африка парите разрешаваха всичко. Нямаше проблем, някой руски милиардер, на който му е хрумнало, че трябва да притежава главата на един от най-редките бозайници на планетата, да отстреля черен носорог. Щом си плащаше, всичко беше наред.
Именно затова, на тази стена, освен глави на глиган, елен и вълк имаше и глави на антилопа, зебра, африкански бивол, а черешката на тортата беше препарираната глава на мъжки лъв, поставена точно в центъра на цялата тази животинска касапница.
В източната част на помещението, точно пред въпросните бронирани витрини, имаше огромно, масивно бюро, изработено до съвършенство от орехово дърво. Именно зад него, в едно прекрасно кожено кресло седеше Радо в очакване да види своите другари за първи път след десет годишна пауза.
Когато те влязоха в помещението, той разпери ръце и в неговия неподражаем стил се провикна:
- ‘Айде бе, да ви е*а майката поганска…Изродиииии – и се засмя с цяло гърло.
Приятелите се зарадваха. Зарадваха се много. За първи път от десет години насам те бяха отново заедно. Всичките. Тръгнаха вкупом да се здрависват и да го прегръщат, като внимаваха да не закачат превръзката, която беше покрила врата му. Радо беше завъртял креслото настрани и с радост поемаше десниците на своите другари от детинство. Левият му крак все още беше гипсиран и той се предвижваше с патерици. Затова засега предпочете да остане седнал.
- Емилиус, а честит рожден ден, бе – каза той и отвори едно от чекмеджетата на огромното си бюро. Извади един бял плик и му го подаде – Да си жив и здрав, братле.
Емил пое плика с благодарност, като знаеше, че вътре има поне хилядарка. Както всяка година. Както при всички останали.
Когато еуфорията от срещата намаля и приятелите вече се бяха настанили на дивана от еленова кожа и двата стола, Радо натисна един бутон, поставен върху бюрото му. Не се чу никакъв звук, но затова пък само след пет секунди масивната врата се отвори и от нея се подаде познатата мутра на човека, който посрещна приятелите на центъра на селото.
- Слушам, шефе – чинно каза той.
- Носи! – заповяда Радо и само след пет минути, масата пред която се намираха приятелите, беше отрупана с маркови питиета, всевъзможни видове ядки, сухи мезета, начупени в кристални купи шоколади, лед и красива дървена кутия с пури.
- Давайте пичове, наливайте – каза Радо след като мутрата изчезна и сам си наля едно малко уиски
– Наздраве! – каза той и вдигна чашата към другарите си - Радвам се, че ви виждам.
- ‘Айде, Радо, жив да си ни – казаха останалите и отпиха.
- А, бе Радо – обади се Траян, все още държейки чашата в ръцете си – Тук има ли телевизор, бе?
Радо го погледна учудено, а останалите се засмяха.
- В тази стая няма. ‘Що?
- ‘Щото играят ,, Ботев,, и ,, Берое,,…
- Стига с тоя мач бе, шашък…- обади се Дидо – Пий ся хубаво уиски и стой мирен.
- Ама Дидо, важно е бе – не отстъпваше Траян – Ако ,, Ботев,, бие, продължава напред. Ама к’во ли ти обяснявам и на теб – огледа и другите около себе си с неодобрение – То вие всички сте…’бах му мамата…ни карти можете да играете, ни футбол ви интересува…к’ви хора сте…не знам…
- Ти пък като можеш да играеш карти и разбираш от футбол, като гледам си я втасал – обади се Емил – Шматка.
- Шматка, шматка, ама с по-голяма патка – не остана длъжен Траян.
- Да ама само за пикаене я ползваш – каза Вичо като се смееше – А Емо изеба света.
- А, изебал той…Аз тея курви по гарата, ‘дето са за по пет лева и аз мога да ги чукам.
- Аз не ги броя тея бе тикво – каза през смях Емил – Те са, когато нищо не върже бе пльонтик!
Радо се облегна назад, към облегалката на креслото си и наблюдаваше приятелите си с нескрито удоволствие. Този техен приятелски спор, който се разрастваше пред очите му, придружен със смях и спомени, го върна години назад. Върна го в годините, когато все още си беше Радо от Мараша. Когато все още беше заедно с тайфата и вършеха безброй глупости всеки един божи ден. Когато дори и не предполагаше какво му готви съдбата. Гледаше ги отстрани, и виждаше онези хлапета отпреди двадесет и пет години. С къси панталонки и раздрани колена, с рошави коси и искрящи погледи, изпълнени с желания да превземат света. Онези смели четиринадесет – петнадесет годишни момчета, които се заклеха винаги да бъдат верни един на друг в онази нощ в гората. И тези момчета, сега бяха тук! При него! Тези момчета, в телата на четиридесет годишни мъже, спореха по между си, смееха се и... бяха същите. Спомни си и прякорите им от тогава. Емил – Капил, Янко – Агата, Светлозар – Вичо, Дидо – Питката, Траян – Лудия. Спомни си и неговия прякор. Радо – Патката. Усмихна се на себе си с лека тъга. Не беше сантиментален човек, но имаше неща, които носеше в съзнанието си и от страх да не ги забрави си припомняше всеки ден. Едно от тези неща беше детството му. Прекрасното детство, прекарано с верните му приятели, които седяха на скъпия диван срещу него. Тези верни другари, които си нямаха и на представа в какво смята да ги забърка. Дано само Господ имаше милост.
© Емил Стоянов Все права защищены