Бандата
вулгарен роман - пета част
Беше минал повече от половин час в шеги, закачки и въпроси свързани с живота им през времето, когато не се бяха виждали. Радо живо се интересуваше от подробностите и питаше всеки дали има нужда от някаква помощ. Подробно разпита Траян за синът му, на който беше кръстник. Учи ли се добре, влече ли го някакъв спорт или нещо друго, слуша ли. Когато Траян извади портфейла си от задния си джоб и му показа снимка на малкия, Радо я взе в ръце и дълго се взираше в нея, след което му я върна с усмивка, извади още един плик от чекмеджето и каза:
- Ето, това е за него. Подарък от кръстникът му. Така да му кажеш – и го подаде на Траян.
- Ееее …Той много добре те знае – Трайо пое плика - Аз съм му разказвал за теб. Показвал съм му снимки от едно време... Мерси братле.
- Няма за какво – Радо се намести на креслото – Учи го да бъде мъж. Другото е вятър, така да знаеш.
- Уча го аз…Уча го. Вече започна и да се бие келеша.
- То боя в повечето случай е от комплексарщина. Още е малък да го разбере, но твоя работа е да го научиш да прави разлика между комплексар и мъжкар. Нали? – каза Радо и се усмихна.
Траян седна отново на дивана, вдигна чашата с уиски и високо каза:
- А наздраве. Само ,, Ботев,,!
- А дано да паднат – каза Янко и отпи от чашата си.
- Кой да падне бе педал?! – извика Трайо и се надигна от мястото си - ,,Ботев,, ли бе?!
- Не бе – засмя се Янко – Онези другите бе…,,Берое,,-то…
Траян доволен седна отново, а останалите се усмихнаха на шегата на Янко. Поговориха си за общи неща още известно време и накрая Радо каза:
- Пичове. Сега да ви кажа защо ви извиках – всички замълчаха в готовност да чуят, какво иска да каже приятелят им.
- Познавате ме добре – започна Радо – Толкова добре дори жена ми и майка ми не ме познават. Знаете, че през последните десет години стигнах до такова положение, че всеки в тази държава се съобразяваше с мен. Полиция, съдии, прокурори и разните му там ебалници ми бяха в джоба. Да не говоря за хора от правителството. Предлагаха ми се като проститутки, само и само да им свърша дадена услуга. И аз им я върших. Разбира се, не без подобаващо заплащане, което не се изразяваше в пари, а в бизнес от който и те печелиха. Така приватизирах няколко завода, борсата в Първенец също е моя, както и най-апетитните парцели, които се продаваха по черноморието и в големите градове на България. В бума на строителството построих хотели, жилищни комплекси и ред други неща, разбира се чрез поставени лица. И не само това. Спечелих много пари. Стотици милиони – Радо взе една пура от кутията на бюрото си и започна да я върти между пръстите си – Знаете ли приятели?...Живота е един шибан кръговрат и нищо друго. Никога не е само напред и нагоре. Живота не е права, той е окръжност. Живота е една геометрична фигура. Кръг! Нищо друго, разбирате ли?! Нищо друго.
Петимата приятели гледаха в недоумение. Никога не бяха предполагали, че откаченият им приятел от детските години, някога ще им изнася лекция на тема ,,Що е живот?,,. Радо разбра въпроса в погледите им и се усмихна.
- Ще ви обясня – каза той – Живота започва от утробата на майката и свършва пак там.
- Е как така бе?! – обади се невярващ на думите Емил – Това е невъзможно. Живота си завършва в гроба и толкова. Даже и преди това.
- А гроба не е ли утробата на майката Земя? – попита Радо.
- Може да е и газа на Сатаната – обади се Вичо – Никой не знае.
Всички се засмяха вкупом. Радо също.
- Каквото искате мислете – каза той – Това си е ваша работа, но ще ви кажа, какво мисля аз. Значи, раждаш се бебе, порастваш и ставаш дете, после тийнейджър, мъж, възрастен, старец, вдетиняваш се отново и хоп! в утробата на майката Земя. Ето ти един затворен кръг. Но не това е важно. Важен е пътя по който вървиш към своето бивше начало. Пътя, който минаваш за да затвориш кръга. Твоята свободна воля. Крачките, които правиш по този път, са пергела, който очертава собствената ти окръжност. Който очертава живота ти. Преди години аз избрах моя път и той ме отведе до тук. За да го мина обаче, трябваше да се лиша от много неща. Лиших се от хора които обичам – вас, лиших се от собствения си брат, лиших се от майка си, лиших се от човечност и най – страшното… Лиших се от собствена воля. Вие си нямате представа, какво богатство имате, щом имате свободната воля да решавате. Това е истинско съкровище от което аз съзнателно се лиших. Направих го в името на богатство, на власт, като тогава не проумявах какво губя. Както и вие сега не проумявате за какво ви говоря. Но запомнете от мен. Свободата да решавате какво ще направите с живота си, е най-голямото ви богатство. Аз го разбрах по трудния начин.
Радо направи пауза и запали пурата, която въртеше между пръстите си. Помещението се изпълни с приятният й аромат. Това даде възможност на Дидо да попита:
- Че ти ако не можеш да правиш каквото си искаш, кой тогава?
И наистина. Как да повярваш, че човек, който е толкова богат и с такава власт, не може да си прави каквото му хрумне? Отговора на Радо даде яснота защо.
- Защото Дидо, аз изпълнявам заповеди на определени хора. Аз не съм свободен в решенията си. Нищо, което реша да предприема, не мога да го направя без тяхното съгласие. Те командват – аз изпълнявам. Така стоят нещата. Аз нямам свободна воля за нищо – той завъртя креслото към стъклените витрини и се загледа навън, после рязко се обърна към приятелите си, погледна ги с потъмнелите си от гняв очи и добави – Или поне нямах. До сега! Сега вече е различно!
Наистина приятелите му го познаваха добре. В момента в който забелязаха потъмнелия му поглед се стъписаха. Знаеха, че Радо побеснее ли, нещата излизаха извън контрол и въпреки, че не бяха го виждали така от младите му години, се притесниха. Не смееха да кажат нищо. Само го наблюдаваха и чакаха ,,бурята,, да отмине. Постепенно Радо възвърна нормалното изражение на лицето си и каза тихо:
- Бях предаден пичове. Бях предаден именно от тези, които бяха над мен. Без причина, без нищо. Просто един ден бяха решили, че вече не им трябвам. Остави другото, ами на мое място искаха да поставят един кръгъл идиот, който и гъза си не можеше да си избърше, без да се оклепа целия в лайна!
Радо стисна зъби, мускулите на лицето му изпъкнаха и погледа му отново потъмня. Той стисна чашата с уиски в ръката си, изправи се, въпреки гипсираният си крак и с вик я запокити към библиотеката. Тя се удари в кориците на книгите, падна на пода и се строши. Обърна се към петимата на дивана, подпря юмруци на бюрото си и извика:
- Предадоха ме! Мен! Радича! – дишаше тежко, а лицето му беше кърваво червено от гнева, който изпитваше.
Взе патериците, които бяха облегнати на витрината зад него, и след три гневни тласъка с тях се озова пред стената с препарираните животински глави. Останалите не смееха да продумат. Само се споглеждаха един друг и вдигаха рамене.
Мина повече от минута в мълчание преди Радо за заговори. Сега тонът му беше сдържан, говорът равен и все така стоеше прав, с лице към стената и гръб към своите другари.
- Когато корабът потъва, знаете ли, кои първи го напускат? – попита той.
- Не. Кои? – попита тихо Емил.
- Плъховете – беше отговора на Радо – Плъховете Емо.
Той се обърна бавно, подпря се на патериците си и се загледа в приятелите си. Знаеше, че това са единствените хора на света, на които можеше да се довери в този момент. Искрено се надяваше, след толкова години, те да го приемат все още за толкова близък и да се съгласят да му помогнат. Нямаше да е лесно да ги убеди. Знаеше го. Повечето бяха създали семейства и деца, Емил и Дидо, въпреки, че бяха единаци, също имаха своя спокоен живот. Никой от тях не беше престъпник. Те си бяха едни нормални хора, с нормална работа и нормални доходи. Нямаха си представа, какво е истински риск, какво е истинска опасност и дори истинска смелост. Никога не им се беше налагало да разберат.
Радо стисна патериците си и с тяхна помощ се добра отново до удобното си кресло. Седна.
- Плъховете са лошо нещо. Напаст! Така да знаете – продължи той - Докато са на сухо и има какво да ядат, стоят мирни и чакат да им подхвърлиш залък. Послушни са. Когато обаче видят, че нещата тръгват на зле, че корабът потъва, те се впускат в бяг. Зъбят ти се и са готови да те ухапят. Започват да търсят друг кораб на който да е сухо и да има храна. Такива са плъховете. Те нямат морал, нямат чест, нямат достойнство. Те са инстинктивни. Те търсят оцеляването си и толкова. Това разбира се е нормално, когато става въпрос за плъхове. Но когато тези плъхове са с лица на хора. Когато тези плъхове са ти се клели във вярност. Когато са заявявали, че биха си дали живота за теб. Когато си вярвал в тях. Когато си споделял трапезата си с тях, а те те предават…Тогава е страшно.
Радо замълча. Замисли се. Останалите също мълчаха в очакване. Никой не се обади. На всички им беше ясно за какво иде реч. Знаеха за стрелбата срещу него, разбраха, че е бил предаден и им стана ясно за какво точно плъхове говори той.
- Отне ми време да наредя пъзела, но накрая успях! Въпреки всички опити да се замажат нещата, аз разбрах за какво става дума и кой е виновника за стрелбата срещу мен. Кой е поръчителя! – Радо дръпна от пурата си и шумно изпусна дима – Не, че някога съм се съмнявал.
- Кой е? – попита Янко.
- Това няма значение. След като не успя да ме убие, той вече е пътник. Неговите хора ще го отстранят. Работата е там, че на негово място ще има друг. Също толкова силен като него. След него друг и друг и така до безкрайност. При тези хора е така. Винаги ще ги има. Но аз говоря за плъховете. За моите предатели. За тези, които се отрекоха от мен.
- Кои са те? – поинтересува се Дидо.
- Началникът на охраната ми и тези, които беше избрал да ме пазят – отговори Радо.
- Стига бе – каза Вичо – Те ли те предадоха бе? ‘Ми тея дето са тук какви са?
- Да Вичка, те ме предадоха. Най – доверените ми хора. На тях съм възлагал да пазят и децата ми, представяте ли си? – каза Радо и махна с ръка към вратата – А тези тука са безмозъчни идиоти. Само всяват страх и плашат децата. Но има полза за сега. Иначе не може да им се има никакво доверие. Аз и затова ви извиках. Искам да ми помогнете да открия плъховете, които ме предадоха.
( следва )
© Емил Стоянов Все права защищены