Баща ми е жив

                          ужаси, психо

        (да не се чете от хора под 18 години, хора над 65 години и хора със слаба психика!!!)


    Баща ми е жив! Баща ми е жив!
    Ето го в моята стаята - седнал е на стола и ме гледа със своите дълбоки сини очи, обрамчени с безброй бръчки, които пък придават на болнавото му лице  неподправена мъдрост. Кожата му е бледожълта, с тъмнокафяви оттенъци, посивялата му коса е сресана странично на път, изражението му е много мрачно, дори печално.
    Но най-важното за мен е, че той е жив!
    "Татко ти го няма вече, моето момче" - тъжно изрича майка и ме прегръща хладно. По-големият ми брат гледа унило към нас, с напрегнато и начумерено лице, а очите му са навлажнени.
    Защо всички искат да мисля, че татко е мъртъв, след като той е жив? Нямам никакво обяснение.

    Често го виждам и в училище. Промъква се в клас, по време на часовете, за да ме наблюдава. Съучениците напоследък се държат странно, гледат ме виновно. Никога не съм се разбирал с тях. Някои ме потупват приятелски по рамото и ми казват: "Давай напред, след време мъката ще утихне", други ми говорят със съчувствени лица: "Съжалявам за смъртта баща ти".
    "Как така съжалявате, бре хора? Та той не е умрял! Той е жив!" - извиквам. Съучениците ми казват само "Да, така е", след което се отдалечават от мен.

    Днес татко е застанал близо до хладилника в кухнята. Изражението му отново е бледо, както по време на болестта (която аз зная със сигурност, че я е победил), а дълбоките му очи гледат отрупаната с различни ястия маса. "Няма ли да ядеш с нас, татко?" - питам го аз. "Няма да ям с вас, моето момче" - отговаря той. Гласът му е далечен, като на старо радио, предаващо чужда станция.
    Майка и батко влизат в кухнята, заемат местата си на масата и мълчаливо започват да се поемат от порциите.
    "Защо татко вече не се храни с нас?" - задавам въпрос на двамата.
    "Защото не е тук" -  казва батко.
     "Как да не е тук? Ето го! Не го ли виждате?" - не се предавам, сочейки към баща ми, който продължава да стои изправен до хладилника и да ни наблюдава жаловито: "Не го ли виждате?!" - повтарям по-гръмко.
    "Виждаме го" - сухо изрича майка.
    "Виждаме го" - потвърждава брат ми.
    "И след като го виждате, защо, мамка му, не му разрешавате да седне с нас? Защо продължавате да твърдите, че е мъртъв, след като сами виждате, че не е? Защо? Защо? Защо?"
    "Слушай, детето ми. Баща ти умря преди двадесет дена. Просто опитай да приемеш истината такава, каквато е" - хлипайки говори майка. От очите ù се стича капка прозрачна течност.
    "Как така е умрял, след като е тук, сред нас? Няма логика в това, мамо! Няма никакъв смисъл в глупавите ти думи!
    "Да, момчето ми, татко ти е тук, сред нас. Винаги ще е сред нас и ние никога няма да го забравим!" - след тези изказвания майка закрива лицето си с ръце и започва да плаче. Брат ми я прегръща и ме поглежда косо, сякаш иска да ми каже: "Не биваше да ù причиняваш това."
    Лъжат! И двамата лъжат! Всички лъжат! В онзи злощастен ден ние погребахме друг човек, а не татко!

    "Говорих с майка ти и взехме решение да те заведем при училищния психиатър, доктор Ковачев. И двете смятаме, че е нужно да поговориш с него. Аз те разбирам добре и зная как се чувстваш. Ти си много умно, но много чувствително момче." - уговаря ме класната ръководителка по време на голямото междучасие, но аз съм непоклатим:
    "Психиатър ли? Никога! Баща ми е жив и няма да общувам с тъпите ви психиатри! Никой не може да ме убеди в обратното! Аз го виждам и говоря с него! Що си мислите, че съм в плен на някакви шибани халюцинации?"
    Класната ме гледа състрадателно и кимва мълчаливо с глава.

    След училище се движа унило по парка. Съзрявам татко в далечината, седнал на една пейка. Очите му отново са дълбоки, но устните му са разширени в мъченическа усмивка, а кожата му, на фона на светлия пролетен ден, изглежда изтерзана.
    "Таткоо, таткоо!" - извиквам аз и се затичвам към него. Опитвам се да не обръщам внимание на съчувствените и сдържани погледи на разхождащите се, които отвръщат лица от мен.
    "Какво правиш, татко?" - питам го радостно.
    "Наблюдавам слънцето" - отвръща той и допълва - "Човек усеща липсата на ценните неща, едва когато ги загуби завинаги".
    "Какво искаш да кажеш, татко? Нима слънцето ти липсва?" - искам обяснение.
    "Всичко ми липсва, детето ми. Абсолютно всичко. Най-вече вие!" - завършва той и свежда тъжно глава. Двамата мълчим. Татко отново е мрачен, нещастен.

    Вечерта го сънувам. Напоследък сънят и реалността някак ми се сливат, но съм сигурен, че това преживяване е сън. Сега татко е весел, изглежда щастлив, много по-щастлив. "Тук, в този свят, аз привидно съм по-добре. Тук всички ми обръщат внимание, тук всички са мили..." - говори ми той с типичния си спокоен, но строг тон. "Кой е този свят, татко?"- искам да узная. "Светът на сънищата, момчето ми. Прекрасният свят на сънищата".
    Той ми дава знак да го последвам. Движим се по усойни местности с причудливи растения, дивни със своята прелест. Небето е розово, a звездите сияят по-ярко и са с най-различни цветове. Цялата местност създава вълшебното усещане за нереалност, като че ли се намираме в сюжета на някоя красива приказка. Наближаваме празно пространство между растенията, в което блещука малко чисто езерце. Татко сочи към него и ми прошепва: "Виж водата, тя е една от портите". И аз поглеждам към прозрачната ù вътрешност.
    В отражението се появява къщата ни. Съзрявам стените на кухнята, празната маса изчистена от приборите и домакинските съдове, отворения прозорец, хладилника. След малко влизат майка, батко и аз. Поглеждам към семейството ми и се усмихвам, ала майка и брат ми, дори аз, сме сериозни, смълчани. На отсрещната стена е закачен огромен портрет на татко, на който почти не обръщах внимание, а под него, в една малка медна купа, са поставени няколко стръкчета чимшир.
    Груб звън ме изважда от красивата приказка. Езерото, усойните дървета и розовото звездно небе изчезват и се появява реалността - таванът, стените и прозорците на моята стая, както и дразнещото дрънкане на часовникът, който трябва да ме събуди за училище.
  
    "Защо всеки иска да си мъртъв, татко?" - питам го аз, докато двамата се разхождаме по скучните и пусти улици на града. "Никой не го желае, моето момче. Просто така се стекоха нещата" - отвръща той. "Но аз искам всичко да е както преди! Защо не може ние отново да сме заедно, като едно прекрасно семейство? Защо всеки казва, че си умрял, макар че ти си жив?". "Може би така е най-добре, момчето ми. Знай само, че ви обичам и никога няма да ви изоставя" - веждите над дълбоките му сини очи са присвити и приповдигнати в тъжовна гримаса. "И ние те обичаме, татко. Зная, че никога няма да ни изоставиш. Но защо никой не го разбира?". "Всички го разбират, моето дете. И ти някой ден ще го разбереш. Повярвай ми".

    "Защо се държиш така лошо? Защо причиняваш това на майка? Не виждаш ли, въпреки мъката си, колко много работи и колко шета вкъщи, само и само да не ни липсва нищо? Знаеш, че единствено тя ни остана!" - нарежда брат ми, гледайки ме с укор.
    "Не!" - изкрещявам троснато - "Ние имаме двама родители - майка и татко!"
    "Разбрано, но просто не говори повече за татко. Моля те. Не бива да си причиняваме още страдания.
    "Винаги ще говоря за него, защото той е жив и ни обича! Баща ни е жив, разбра ли?"
    "Да" - завършва по-големият брат и излиза от стаята ми.

    Петък е. Тази вечер ще го направя. Тази вечер ще докажа на всички, че татко е жив и че в гроба му лежи друг човек! Утре е събота и всеки спи до късно, така че разполагам с достатъчно време. Предварително съм подготвил кирката и лопатата, само изчаквам майка и батко да си легнат. Аз също ще отида в стаята си, но след като те заспят, ще изляза неусетно навън.
    Татко седи на фотьойла в хола, дълбоките му очи сякаш казват: "Не, не го прави, в никакъв случай", ала строгите му устни са застопорени в ледено безмълвие.
    Но и той няма да ме спре от мисията!
    Майка и батко отдавна са се пренесли в приказния свят на сънищата, откъм стаите им се чуват техните равномерни вдишвания. Това безспорно означава, че вече е време е да тръгвам!
    Минало е единадесет, градът спи. Луната е застанала властно на небосвода, сякаш провиснала на невидими вериги. Вървя през гората, за да не привличам внимание. Никой не бива да ме вижда, защото някои могат да опитат да ме спрат.
    Ето го и мрачното гробище, на което сивкавите надгробни паметници зловещо се открояват на лунната светлина. Зная, че никъде не дебне пазач, затова смело хвърлям лопатата и кирката вътре, прескачам оградата и падам глухо върху тревясалата почва.
    Гробът на татко е някъде по средата на гробищния парк. Идвал съм тук само веднъж, ала въпреки това лесно го намирам. Кръстът с името му стърчи, подобно на грозен обелиск, съсухрените венци са паднали на земята до него. Пръстта е започнала да сляга, макар че все още е рохкава.
    Баща ми стои върху един страничен гроб и ме наблюдава изпитателно, с дълбоките си сини очи. Около него сияе бледожълт ореол, сякаш за да потвърди магическото му присъствие. Зная, че иска да спра, чувствам неговия мълчалив укор, но колкото и да го обичам, няма да го послушам. Защото е жизненоважно да докажа на всички, че той е жив и че вместо него тук е погребан друг!
    Нахлузвам стари ръкавици, вземам кирката и започвам да копая. С лопатата събирам и изхвърлям остатъчната земя. Пръстта е мека, лесно се обработва. Предполагам че ще се справя до края на нощта.
    С течение на времето ми става още по-трудно. Все пак съм само на дванадесет години. Баща ми продължава да стои неподвижно върху страничния гроб и ме гледа студено. Дишам все по-тежко, изпотявам се, усещам умора по тялото си. Но дупката става по-голяма и по-голяма, аз приближавам към заветната цел.
    Вече съм отпаднал, дрехите ми са лепкави и влажни заради горещата пот и прашния въздух, лицето и косата са мокри, дишам на пресекулки.
    Изведнъж попадам на нещо твърдо и голямо. Кирката удря на дърво! Ковчегът!
    Татко вече го няма върху страничния гроб. Може би не желае да гледа това, което ще направя. Въпреки изтощението си, аз копая още по-усърдно.
    Целта е пред мен. Още малко, още малко... Тъмното небе лека полека изсветлява, става розово, като в онзи сън. Аз разривам остатъчната пръст от капака. Отвътре се носи много лоша миризма. Дървесината е мека заради подпочвената влага и капакът би могъл лесно да се махне. Навън вече е светло, уличните лампи са изгаснени, макар че по улиците все още не виждам хора. Пробивам с кирката стената под капака и дърпам нагоре. Гвоздеите се отковават. Капакът се повдига. Остра смрад ме лъхва. Най-сетне ковчегът е отворен и вътрешността му се показва със скверно зловоние - вътре, завит в мръсни бели одеяла, лежи човек!

    Косата му е сива, но разчорляна, сплъстена, мръсна, мазна. На мястото на очите чернеят огромни кръгловати дупки, около които пълзят малки бели червеи. Кожата на някои места е жълтеникава и слузеста, а на други - тъмнокафява и твърда. Устните липсват, на тяхно място белеят два реда зъби...
    Не! Това не е баща ми! В никакъв случай! Баща ми има бледа кожа, строги устни, дълбоки сини очи и посивяла коса, сресана странично на път!
    Ето, нека сега всички видят - тук е погребан друг човек!
    Значи баща ми наистина е жив! Баща ми е жив!!