Тъмно и мрачно, тихо и пусто... това съм аз, болка и самота. Колко още ще живея тук, сред мечтите, сред спомените, сред болката на миналото? Той ме нарани, белегът в сърцето едва ли ще се заличи... А не съм ли аз тази, която му пречи да изчезне; не съм ли аз тази, която иска болката само, защото тя ми напомня за него... какви ги говоря, от сподавяните сълзи вече не мисля, а само чувтсвам... Къде отиде разумът, къде?... Но защо ми е да мисля, когато вече си нямам нищо. Останах сама със себе си. Недопитото вино и счупената чаша – последните следи, че си бил тук. Ягодите – недокоснати, напомнят за раздялата. Остави ме, заради някоя друга... може би, а и какво значение има това. Добре, че те няма да видиш сълзите ми, да усетиш болката ми, да видиш колко те обичах. Но не, ти не заслужаваш това, заслужаваш да си сам, както аз съм сама сега. Заслужаваш да обичаш, но да те наранят; да молиш за прошка, но да не те опростят; да искаш да се върнеш, но да не те приемат обратно; да останеш сам сред хората. И тогава ще усетиш болката на моето настояще, може би ще си спомниш за мен и ще ме съжалиш, а може би не. Най-важното е, че ще страдаш, ще те боли, ще молиш, ще просиш обич и опрощение, но няма да има кой да ти го даде...

Защо съм такава, защо още мисля за теб... отдавна те замених с друг, той ме обича, той ме люби, той ме докосва много по-добре от теб. Но ти си още там – в сърцето, ти си малкият белег от раната на нашата отдавна забравена любов... Дали вечно ще си там, аз не знам, но дори да останеш, ще се радвам, защото знам, че ще усещаш любовта ми към Другия, ще усещаш как бие сърцето ми всеки път, щом го докосна, щом той ме целуне, ще почувстваш изгарящ гняв, а може би дори болка, но няма да можеш да направиш нищо, защото вече не контролираш малкото, прорязано от твоята любов, сърце.