7 июл. 2020 г., 09:40

Белези 

  Проза » Рассказы
1131 2 30
30 мин за четене

       Олга се събуди преди алармата, която беше настроена за 06:00 часа. Стана безшумно от леглото, за да не събуди съпруга си и пое към банята. Погледна се в огледалото и установи, че ще ѝ е нужен малко повече грим от обикновено, за да не ѝ личи липсата на сън. Днес беше първият ѝ ден на работа и не искаше да създава лошо впечатление. Не искаше да издава и притеснението си, заради което беше спала няма и четири часа. Когато приключи с банята, се премести в хола и започна да облича приготвените дрехи от снощи. Много се колеба какво точно да бъде облеклото ѝ. Тя имаше стройна фигура и можеше да си позволи красива рокля или впит панталон, но не искаше да акцентира върху визията си. Затова беше избрала семпло костюмче – пола под коленете и сако, за да покаже хем уважение към първия ѝ работен ден, хем да не е много предизвикателна, защото знаеше, че повечето мъже видят ли къса пола, виждат и жена, която иска да бъде забелязана. Олга също искаше да бъде забелязана, по-скоро оценена, но не по този начин. Доста интервюта беше минала докато спечели това място и искаше да ѝ дадат шанс, за да покаже знанията и уменията си. Вярно, че нямаше много опит, скоро беше навършила трийсет години, но пък се учеше бързо и никак не беше мързелива.

       Застана пред огледалото и реши , че изглежда прилично. Започна с грима и прецени, че трябва да побърза, защото искаше да пристигне по-рано в банката. Имаше навика да пристига поне 30 минути преди работното ѝ време да е започнало. Това някак си ѝ даваше спокойствие и увереност, че денят ѝ ще започне с нейното темпо. Ще подреди бюрото си, ще нареди мислено приоритетите си, пък и мразеше да пристига последна, където и да е. Чувстваше се все едно е център на внимание, а това я смущаваше. Извади спиралата от малко несесерче с козметични продукти и оформи миглите си. Не беше нужно да слага молив, защото имаше изразителни, сини очи. За съжаление тя не го виждаше, колкото и комплименти да бе получавала, просто смяташе, че черният молив придава дискотечен вид и затова не го използва. Сложи малко коректор, за да скрие сенките под очите, малко руж, за да придаде цвят на снежнобялото си лице и накрая завърши с червило, което почти се покриваше с естествения розов цвят на устните ѝ. Прибра дългата си, тъмноруса коса на безупречен кок, погледна се отдалеч и прецени, че е готова. Зареди кафеварката с една порция кафе за любимия ѝ Стефан, обу се и тръгна.

       Банката се намираше на не повече от 15 минути пеш от дома ѝ. По принцип закусваше и пиеше кафе, но стомахът ѝ се беше свил на топка и тази сутрин щеше да пропусне. Купи си само една минерална вода. Докато ходеше, се зачуди как ще мине днешният ѝ ден. Управителят на офиса беше жена, което не я притесняваше, но си имаше и едно наум за нея. При интервюто ѝ се стори сериозна и опитна, но имаше нещо в погледа ѝ, което на Олга беше чуждо. Очите на шефката ѝ постоянно препускаха надолу-нагоре, оглеждайки я от глава до пети и сякаш постоянно задаваха безгласни въпроси. Поведението ѝ не беше много спокойно, постоянно жестикулираше с глава и ръце, все едно е нервна, пък в същото време говореше уверено и не си спестяваше хвалбите по личен адрес. Олга дори по едно време забрави, че е на интервю, защото шефката ѝ си направи кратка автобиография на живота, уж да ѝ даде съвет, но по-скоро имаше нуждата да се изтъкне. Леките тикове, които правеше с устата си, също направиха впечатление на Олга, защото предположи, че не са по рождение, а от напрежение и стрес. Забеляза, че г- жа Бонева повдига горната устна, когато споделя неприятни неща от миналото си, които трайно е запечатала в съзнанието си. Разбира се, все свързани с работата ѝ и пътят ѝ до мястото, което заема в момента. Всъщност, това притесняваше малко Олга. Познаваше такива жени, които са жертвали доста, за да стигнат до така мечтаната от тях позиция на началник. Но знаеше и колко разочарование им е донесло това впоследствие, защото са чували какви ли не неща зад гърба си. Че са спали с подходящия човек, че подмазването им е в кръвта и какво ли още не. Рядко обаче хората поглеждаха извън предубежденията и завистта си и оценяваха истински обективните качества и възможности на останалите. Рядко си задаваха въпроса колко жертви е направил някой, за да постигне нещо в живота си. Може би затова повечето жени, които са непризнати в работата си, бяха тъжни. Изграждаха си образа на силни и безчувствени, само за да не покажат разочарованото малко момиче, което не е намерило щастието, след като е сбъднало мечтата си. Олга се радваше, че няма амбицията да става голям началник. Пък и знаеше, че е прекалено емоционална за такъв пост. Тя беше перфектният служител. Стриктна и изпълнителна. Носеше ѝ удовлетворение да върши работата си и да е част от общото цяло. Не искаше да е на върха на пирамидата и нямаше нужда от това. Беше разбрала, че това няма да ѝ донесе щастие.

       Толкова се бе улисала в мисли, че не усети как стигна до работното си място. Пое си дъх и влезе в сградата. Запъти се към офиса на управителката. Такава уговорка имаха. Почти беше стигнала до вратата, когато чу глас зад гърба си.

       - Добро утро, Олга, много си подранила, да не се окажеш някоя натегачка, а? – засмя се нервно възрастната дама.

Олга леко се смути и се зачуди как да отговори на началничката си, но се опита да покаже хладнокръвие и да приеме казаното на шега.

       - Добро утро, г-жо Бонева, имам този навик, откакто работя, надявам се да не ви пречи. – отговори с нормален тон Олга, като се опита хем да не звучи нагло, хем да покаже, че не е подмазвачка.

       - О, скъпа, няма нищо лошо в това да си амбициозен! Човек не трябва да се срамува от това, което е. Когато бях на твоята възраст, бях същата. Но да знаеш, че само подраняването няма да те издигне в службата – усмихне се двузначно Бонева и влезе в офиса си с чаша кафе.

       Олга застана на място за секунда и усети как започва да се нервира още преди да е започнал денят. Помисли си, че шефката ѝ може просто да е кисела сутрин или пък се надяваше да има кофти хумор, но начинът, по който ѝ говореше, никак не ѝ допадаше.

       - Влизай, де, така и така си дошла – провикна се Бонева от офиса си.

       Олга влезе в стаята без да сяда на стола и проговори:

       - На интервюто се уговорихме да дойда в офиса, за да ми покажете мястото, където ще работя, ако нямате против да ме насочите, за да подредя нещата си.

       - Брей, стига с този делови език! Ти ще се окажеш доста нахъсана, май. Кафе няма ли да пиеш, цигари не пушиш ли?

       - Не, не пуша. А кафе вече пих – Олга се принуди да излъже за кафето, защото си представи как шефката ѝ настоява да го изпият заедно, само и само да си поговорят още малко, за да пуска злостните си коментари.

       - Аха. Ами добре тогава. Щом си по- работлива от мен, ела да ти покажа работното място.

       Бонева тръгна към общата зала, където се намираха бюрата на служителите и посочи едно от тях.

      - Благодаря – пророни Олга и седна на стола си, оглеждайки нещата, които бяха на бюрото.

      - Възпитана и красива – с лек ироничен глас проговори Бонева – Мечта за всеки мъж.

      Олга се загледа в отдалечаващата фигура на шефката си. За няколко минути успя така да я напрегне, че не знаеше как да реагира. За каква я мислеше? За някаква натегачка, която се мисли за много важна и красива? От малка много мразеше да я подценяват и да я мислят за глупачка. Да гледат на нея само като красиво момиче, което не може да прави нищо друго, освен да се усмихва очарователно. Не започваха добре. Какъв ѝ беше проблемът? Бонева изглеждаше към петдесетте и би трябвало да не си избива комплексите като някакъв тинейджър. Пък и въпреки възрастта си беше запазена жена, дори симпатична, като изключим вулгарното ѝ поведение. Както и да е, засега щеше да даде всичко от себе си, за да покаже, че е добра в работата си, без да обръща внимание на началника си.

       Към осем часа общата зала започна да се оживява и Олга тактично заоглежда бъдещите си колеги. С изненада установи, че мъжете са почти, колкото жените. Все беше попадала в банки, където жените преобладаваха. Не, че имаше някакво съществено значение. Олга познаваше много мъже с типично женско поведение: лесно обидчиви, крайно емоционални и суетни. Познаваше и жени, които имаха мъжки сърца и работеха хладнокръвно, без излишни драми. За нея полът не беше определящ, всичко идваше от характера.

      С напредването на деня, хората започнаха да се нижат един след друг. Разбира се, всеки с претенциите си и вижданията си. Банката предлагаше различни услуги, но повечето от тях не улесняваха клиентите, а точно обратното. Въпреки че Олга не разбираше голяма част от политиката на работодателя си, нямаше как да се бунтува срещу нея, защото все пак това ѝ даваше хляба. Затова се опитваше да бъде максимално честна с клиентите и да прави така, че хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит.

       Бонева, както винаги, кръжеше като сокол около подчинените си, въпреки че самата тя имаше не малко задължения, но се справяше и с тях. Опитът я беше научил, че ако иска нещата да вървят, както тя си представя, постоянно трябва да контролира ситуацията. Било то само с присъствието си. Забеляза, че доста хора предпочитаха да бъдат обслужени от Олга. Бонева много добре знаеше, че визията привлича и това бе добре дошло за клона им, но вътрешно се изнервяше, че това момиченце получава с лекота, каквото си поиска. Представяше си как самочувствието ѝ се вдига с всеки клиент отишъл при нея с мазна усмивка и задни помисли. Бонева издебна подходящ момент, когато при Олга няма хора, приближи се с бавни стъпки до бюрото ѝ и ехидно подхвърли:

       - Браво, Олга. Доста клиенти обслужи, а още няма 12 часа. Но нали знаеш, че качеството е по-важно от количеството? – доволна от злобния си коментар, Бонева се насочи към офиса си с грациозна стъпка.

       Тези думи накараха Олга да се изчерви от яд. Дланите ѝ се изпотиха, а токчетата ѝ започнаха да тракат под бюрото. Намираше се в безизходица. Точно си помисли, че шефката ѝ е забелязала колко се старае и ще оцени умението ѝ да работи с хора. Знаеше, че Бонева много добре виждаше, че всеки, който идваше при нея, остава доволен и обещаващ клиент. Защо тогава отново се заяждаше? Беше сигурна, че това е лично и не знаеше какво да предприеме.

       За обяд получи покана от няколко колеги, но тактично отказа. Щеше да е хубаво да проучи как се държи Бонева с тях, но в момента нямаше сили за разговори. Затова реши да седне набързо в близко заведение за хранене. Изяде една пилешка супа и после реши да се поразходи. Стефан ѝ се обади, но тя му затвори. Усещаше, че не е в настроение, а той би я усетил. Не искаше да го натоварва и затова написа есемес, че всичко е наред и ще говорят вкъщи.

       Обедната почивка мина неусетно и Олга се запъти към банката. На входа видя Бонева да пуши цигара, говорейки си с колега. Явно мъжката компания ѝ харесваше, защото се заливаше от смях и изглеждаше в прекрасно настроение. За щастие, до края на работния ден, двете повече не си комуникираха. Олга беше доволна от този факт, но настроението ѝ не можа да се оправи. Това се отрази и на желанието ѝ за работа. Даваше най-доброто от себе си, но насила, а това я уморяваше двойно повече. Не искаше да се чувства така. Следобеда се запозна с няколко нейни колежки и колеги, които ѝ се сториха свестни. Държаха се с нея дружелюбно и я попитаха дали има нужда от помощ. Разбира се, всеки един разговор бе проведен през зоркото око на Бонева и въпреки че беше далеч, зад прозрачните стъкла на офиса ѝ, Олга се чувстваше неловко, все едно се печеше на бавен огън. Усещаше, че не може да се съсредоточи напълно в разговорите и е разсеяна. Сигурно беше оставила впечатление у колегите си, че е мълчалива и свита, а тя съвсем не беше такава.

Чак когато се прибра вкъщи усети умората с цялата ѝ тежест. Взе си дълъг душ и се тросна на дивана. Не ѝ се говореше с никого, не ѝ се правеше нищо. Искаше само да заспи и да се събуди след няколко години, когато Бонева вече не е управител.

       - Как е моята принцеса? – попита нежно Стефан.

       Олга се усмихна едва и нищо не отговори.

       - Май имаш нужда от вкусна вечеря. Направих чудесна салата, а месото се пече във фурната. От теб се иска само да се преместиш на масата и да се усмихнеш.

       Оценяваше опитите на мъжа си и беше много благодарна, че е такъв, но нямаше никакви сили да го покаже.

      - Не съм гладна – отрони тя.

      - Хубава работа! Сам ли ще ме оставиш да вечерям? – попита с усмивка на лице Стефан, приближавайки се към Олга.

      Погали нежното бузата ѝ, след което я целуна.

      - Кажи ми, какво е станало? Явно първият работен ден не е минал много добре?

      - Не искам да те натоварвам, Стефо. Наистина. Вечерята изглежда невероятно, ти си невероятен, но не ми се говори. Поне не днес.

      - Добре. Няма да те разпитвам, но държа да хапнем!

     Двамата седнаха на кухненската маса и Олга се напъна да хапне, колкото да не го обиди. После го попита как е минал денят му и беше благодарна, че Стефан имаше какво да ѝ разкаже. Обичаше да го слуша. Беше сладкодумен и винаги я разсмиваше. Почти винаги. Хубавото беше, че той успя да я разсее от мислите за Бонева и след вечеря се чувстваше малко по-спокойна и отпочинала. После двамата погледаха телевизия сгушени един в друг, мълчаливо. Когато си легнаха обаче и Стефан се унесе в сладък сън, Олга отново бе нападната от спомените от днешния ден. Дълго не можа да заспи, премисляйки дали да промени нещо в поведението си, за да избегне нападките на шефката ѝ. Реши, че като за начало, утре няма да отиде по-рано на работа. Колкото и по-удобно да ѝ беше и колкото и по-спокойно да се чувстваше, не искаше да започва деня с намеци за това каква натегачка е и какво ли още не. Беше разочарована. Сутринта имаше такова желание за работа, беше доволна и щастлива, но после всичко се промени коренно. Как така хората си създаваха впечатление толкова бързо за някого? И защо Бонева виждаше в нея неща, които изобщо не бяха реални. Цял живот Олга се беше старала да учи, за да бъде добра служителка. Искаше да се чувства полезна и удовлетворена от това, което прави. Беше скромна и нямаше амбиция да става началник или голяма клечка. Просто искаше да тежи на мястото си. А Бонева виждаше у нея само визията и си мислеше, че Олга разчита само нея. Това всъщност беше най-големият ѝ страх – да я мислят за куха красавица. Кошмарът ѝ се беше сбъднал и започваше да я променя малко по малко.

       На следващия ден Олга не подрани за работа. Беше много уморена, защото отново не се беше наспала. Бонева няколко пъти я стрелна с поглед, но отново не я заговори. Клиентите идваха и си отиваха, А тя се чувстваше като робот. Извършваше машинално задълженията си без да вкарва емоции и без да може да обърне специално внимание на всеки поотделно. Само втори ден на работа, а вече беше нарушила втори неин принцип. Виждаше как управителката общува с мъжете и това я дразнеше. Нямаше нищо против колегите си, те навярно бяха добри професионалисти, но имаше чувството, че Бонева нарочно преиграва и се смее шумно, за да покаже колко приятно ѝ е в определена компания. С жените също общуваше, но много по- сухо и безлично. Просто не беше справедливо. Какво толкова беше направила, за да се държи с нея така?

       Дните минаваха, а положението не се променяше, освен Олга, която изглеждаше все по- посърнала и все така не знаеща какво да прави. Не се чувстваше в свои води. Идваше на работа точно в 8, денят ѝ започваше хаотично, не както тя обичаше. Чувстваше се уморена, не беше спала от цяла седмица. Това я правеше и по-изнервена. Нямаше желание да общува с колегите си, а Бонева все така я наблюдаваше мълчаливо. Олга започна да си мисли, че е постигнала целта си. Когато я видя долу на земята, спря със словесните атаки, но продължи с пренебрежителното отношение. За седмица Олга беше обслужила най-много клиенти и бе вдигнала статистиката на банката с нови сключени договори, открити сметки и прочие, но Бонева веднъж не я похвали. Не, че го очакваше, но поне се надяваше на една усмивка. Надяваше се, че ще започне да я убеждава, че работи качествено. Да спечели уважението ѝ, само това искаше. Но не. Бонева се държеше все едно нищо не се е случило. Това я объркваше още повече.

       Последният ден от седмицата беше минал, но Олга се чувстваше все едно работи в банката от една година. Беше ѝ тежко да дава всичко от себе си, дори и повече, докато желанието ѝ липсваше. Когато работеше в спокойна среда, даваше същите резултати, но не изпитваше такава умора от работния ден. Лошото беше, че се чувстваше като кукла на конци. Не правеше почти нищо, както ѝ се иска. За момент се замисли дали да не остане след работа, за да направи нещата, на които по принцип бе свикнала да отделя внимание рано сутрин. Откакто спря да идва по-рано на работа, само за да може да избегне намеците на Бонева, някак си не се чувстваше спокойна. Ако останеше след работа, нямаше да има никой, само пазачът. Със сигурност щеше да пробва и този вариант, но сега щеше да се прибере вкъщи навреме.

Вървейки към вкъщи се замисли, че от една седмица не беше обърнала почти никакво внимание на Стефан. Той със сигурност я разбираше, но не заслужаваше това. Обеща пред себе си, че когато се прибере тя ще направи вечерята, както преди. Всъщност, Олга чак сега забеляза, че не бе променила навиците си само на работа, а и вкъщи. Почувства необходимост, че най-накрая трябва да сподели терзанията си със съпруга си подробно, за да може да ѝ даде съвет. Ако се наложеше, щеше да напусне. Иначе съвсем скоро щеше да се превърне в човек, който самата тя не познава.

       Когато прекрачи прага, я посрещна вкусен аромат и тя разбра, че и тази вечер няма да готви. Съпругът ѝ продължаваше да олекотява ежедневието ѝ. Направо ѝ се сви сърцето. Беше се превърнала в егоист, който цяла седмица не намери време да му благодари за всичко, което прави за нея. За това, че не я разпитва, че не изисква да ѝ обръща внимание, а в същото време правеше куп мили жестове, с които показваше любовта си. Олга побърза да отиде при него. Завари го в кухнята и силно го прегърна. Стояха така поне минута.

      - Добре дошла на земята, любима моя – Стефан се усмихна с широка усмивка.

      Олга също му отговори с усмивка и заговори:

       - Извинявай, просто не бях на себе си! Ще ти разкажа всичко на вечеря. Правиш любимите ми спагети? – погледна към котлона тя.

      - Разбира се! Не знам дали съм ги докарал, както ти ги правиш, но положих доста усилия.

      - Сигурна съм! - Олга целуна Стефан и се запъти към банята. – Ще взема един душ докато стане вечерята.

       След около двайсетина минути двамата вече седяха на масата, хапвайки и пиейки вино. Обстановката изглеждаше романтична и уютна. Олга се замисли, че ако нямаше късмета да има такъв мъж до себе си, нямаше да може да осъзнае накъде се беше запътила…

       - Кажи сега, какво се случва на работа? – започна болезнената тема Стефан.

       - Ами … Управителката на банката – Бонева, хич не ме харесва.

       - Ха-ха. – Засмя се Стефан на висок глас – Извинявай, мила, но за момент ме върна в ученическите години. Кажи ми, моля те, че се шегуваш. – вече със спокоен тон продължи той.

       - Не, Стеф, не се шегувам. Знам, че звучи инфантилно, но тя не само, че не ме харесва, а още първият ден на работа започна да ми подхвърля намеци, които ме изкарваха извън кожата.

       - Какви намеци?

       - Ами … Нали знаеш, че имам навика да отивам по-рано на работа. Така и направих в понеделник. Бонева беше там. Когато ми видя ми каза, че явно съм натегачка щом идвам толкова рано.

       - Ти сериозно ли?

       - Не беше само това. После продължи, че познавала амбициозните хора като мен, но нямало нищо лошо в това. Не трябвало да се срамувам от себе си. После пък намекна, че съм била красавица …

       - Че ти си си красавица – прекъсна я Стефан, поглеждайки я с поглед на влюбено момче.

      - Не, не. Каква ти красавица, Стефо! Чашата преля, когато започнах да обслужвам клиенти, а тя дойде до мен и ми каза, че не било важно количеството, а качеството. Представяш ли си? Все едно съм някаква … Знаеш … проститутка.

       - Хахаха – Стефан вече избухна в смях, който не можа да сдържи.

       Олга го наблюдаваше мълчаливо, чудейки се кое е толкова забавно.

       - Мила моя, ти ме разби! Признавам си! Очаквах да чуя какво ли не, но тази история …

       - Но … - започна объркано Олга – Това е несправедливо. Аз с нищо не съм заслужила такова поведение. Пък и … знаеш, че от малка ми е комплекс да ме мислят за повърхностна глупачка – Олга наведе глава надолу и заприлича на малко момиченце, което си е изгубило любимата кукла.

       - Скъпа … - помилва я нежно по бузата Стефан - Само последното ти изречение имаше смисъл. Това е единственият проблем, който имаш.

       - Кое? – леко объркана попита Олга.

      - Комплексът ти. Трябва да го надживееш, Олга. Ти си прекрасна жена! Красива, умна и с чувство за хумор. Е, последното е, когато не си сдухана – опита се да се пошегува той -Приеми най-накрая красотата си като дар, а не като нещо, което ти пречи.

       - Но … - Олга бе прекъсната.

      - Не, изслушай ме, моля те. В живота ти винаги ще има хора, които те обожават и такива, които не те харесват, не те разбират. Не знам тази Бонева какво мисли за теб, но то не трябва да те интересува. Всеки си има своите демони, с които се бори, не знаеш нейният какъв е. Сигурно си има причина да е такава, колкото и да е несправедливо отношението ѝ в твоите очи. Нищо не можеш да направиш, за да я промениш, но можеш да промениш начина, по който възприемаш случващото се.

       - Аз … Ти си, ти си прав по принцип …

      - Разбира се, че съм прав. Нищо хубаво няма да ти се случи, ако робуваш на комплексите си. Какво постигна за една седмица? Превърна се в една тъжна, вглъбена в проблемите си жена, която се съобразява с някой, който изобщо не се интересува истински от нея. Какво стана, когато спря да ходиш по-рано на работа?

       - Ами … нищо. Бонева спря да комуникира с мен, но все така ме гледа с онзи пренебрежителен поглед.

       - И ти щастлива ли си?

       - Не, разбира се …

       - Ами, събуди сеее, Олга! Не променяй себе си заради останалите. Прави нещата по начин, по който се чувстваш удовлетворена. Това е смисълът. Бонева е взела решение да работиш при нея. И въпреки нещата, които ти е наговорила, ти продължаваш да работиш там. Това какво означава?

       - Че … ми … - Олга вече не знаеше какво да мисли.

      - Означава, че много добре знае колко работиш и какво точно правиш. Изобщо не смята, че си тъпа или каквото си мислиш там. Дори и да го мисли, това не променя фактите. Не трябва да променя теб, мечтите ти и мирогледа ти. Разбираш ли? Прави това, което трябва, пък да става, каквото ще! Но, обещай ми, Олга! Опитай се да изкорениш този комплекс от себе си. Освободи се от тази тежест и терзанията кой какво мисли за теб!

       Олга остана мълчалива няколко минути, а Стефан я наблюдаваше, надявайки се да го е разбрала правилно.

       - Благодаря ти, любов моя! Прав си! За всичко. Ще се опитам да се променя. Проблемът наистина е в мен. Вкарах се във филм, който сама си режисирах.

        Олга стана от мястото си и седна у Стефан. Започна да го атакува с целувки по цялото лице, а за първи път от седмица, се чувстваше спокойна, щастлива и освободена от лошо мисли и чувства. Олга знаеше за проблема си, но често не можеше сама да го различи. Той се съживяваше неусетно и преди да го улови, започваше да обърква душата ѝ и да я превръща в малко, беззащитно момиче. Наистина беше късметлийка, че е обичана. Когато не можеше сама да се справи със себе си, насреща винаги беше Стефан.

       Олга заспа с усмивка на лице и олекнало сърце. Знаеше, че в понеделник ще отиде на работа по-рано. Ще бъда свежа и наспана. Ще прави нещата, както тя обича и ще се опита да не забелязва погледите и думите на Бонева. Този път щеше да бъде на своя страна. За да бъде щастлива и най-важното – себе си. Интересно беше как наистина един малък трън, който е оставил белег в сърцето ти, може да те отклони от същността ти и от собствения ти път. Олга доста размишлява върху това и твърдо реши да превърне този белег в спомен за победа. Битката щеше да е трудна, но тя вярваше, че ще успее, ако не заради нея, то заради Стефан. Той заслужаваше щастлива, необременена жена, която да носи радост в живота му.

       Бонева прекарваше неделята сама в дома си. Това не я притесняваше, даже напротив. Винаги е знаела, че на върха е самотно. Това беше цената, която трябваше да плати, за да е на мястото, където се намираше в момента. Но тя винаги го е знаела и не съжаляваше. Пък и ако някой толкова държеше да е до нея, щеше да я приема такава, каквато е, в целия ѝ блясък и самостоятелност. Понякога се връщаше назад във времето, когато споделяше този дом с мъжа си. Не изпитваше болка от тези спомени. Той просто се оказа един страхливец, женчо, който се уплаши, че жената в живота му ще дърпа конците вместо него. Той навярно ѝ завиждаше, че кариерата ѝ се развива много по- обещаващо от неговата и това го потискаше. И само мрънкаше, че му липсва внимание, че не усещал женското присъствие в живота си. Искаше да ѝ попречи, да я спъне, за да не може да се изкачи до последната стълбица на успеха. Но тя не беше глупачка, знаеше, че ако иска да израсне в службата, трябва да идва първа и да си тръгва последна. Прибираше се късно и нямаше сили да се занимава с лигавщините на мъжа си. Затова, когато той реши да си тръгне, тя не изпита кой знае какви чувства. Нямаше време за ридания, току- що беше станала управител и не искаше някакви битовизми да я разсейват. Вярно, понякога ѝ се искаше да бе попаднала на мъж, който е силен, по-силен от нея, за да не се налага всяка вечер да пие уискито си сама, но и това не беше болка за умиране. Както често си повтаряше: на върха е самотно. Докато отпиваше последната глътка от чашата си, се сети за Олга. Новото попълнение в службата. Онова младо, красиво момиче, което си мислеше, че след време ще ѝ вземе мястото. Вярно, работеше добре и имаше хъс, но беше слабохарактерна. Нямаше кой да я замести, камо ли едно неопитно девойче. Не харесваше мекушави хора, но беше доволна, че Олга е от тях. Още на първия ден се пречупи от нападките ѝ. В началото си мислеше, че е някаква стратегия, но после се убеди, че просто се е огънала. Виждаше я унила и отчаяна. Така беше идеалната служителка. Продуктивна, но не и излишно надъхана. Беше красавица, но ако продължаваше да идва все така уморена на работа, скоро и това щеше да се промени. Така че, както винаги, Бонева знаеше, че държи нещата под контрол. Широка усмивка изгря на лицето ѝ. Сети се за думите на майка ѝ. Когато ѝ каза, че била безхарактерна и никога нищо нямало да постигне в живота си! „Ха! Да ме види сега!“ Помисли си Бонева. Беше трудно да пречупи слабия си характер, но се превърна в една силна, независима жена! Постигна много повече от вечно недоволната си майка. Ако беше жива, щеше да ѝ изкрещи в лицето, че е сбъркала. Че без причина я е мислила за слабачка. Беше я яд, че не можа да я види в пика на кариерата ѝ. Явно това беше едно от нещата, с които трябваше да плати. Освен, че прекарваше дните си самотно, не успя да получи и така чаканото признание от майка си. Но това за нищо не света не би я пречупило. Тя се научи да бъде силна, непоклатима. Така че нищо не можеше да я нарани. Тя се чувстваше на върха на пирамидата и това беше най-важното. Дали е щастлива? Това отдавна не беше от значение.

© Симона Богданска Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Безжичен, чисто импулсивно, ти благодаря и се радвам, че си отделил време да прочетеш разказа отново, което си е бая тегаво, предвид някои неща, които умишлено се преповтарят и се получава претрупване. Лично този разказ не ми е от близките до сърцето, а беше опит, който знаеш как се роди и някак си не ми се получи. В смисъл, щом го публикувах, прецених, че това ще е, но самата аз докато го четях, усещах, че нещо липсва. Хубавото е, че с вашите коментари разбирам кое куца. Но сам по себе си разказът рябваше да покаже как се раждат комплексите и как могат да се прояват в някои ситуации - без кулминация, без изненадващ край, а бе сухота като цяло, не в мой стил. Бая се отплеснах, но наистина ти благодаря за коментара и отделеното време!
  • Пак го четох. Сега видях и други неща. Но нека авторът, ти, сам достигне до тях - как да предизвика повече четяща публика.
  • Благодаря ти за подробния и искрен коментар, Мари! Радвам се, че си отделила време за разказа!
  • Щастието не е константа. То е променлива величина за всеки един от нас. Много добър психологически портрет правиш на героите си, Мони!
    Адмирации за това трудно умение! Но и аз като Димитри виждам разказа още по-привликателен, ако сгъстиш боите и оставиш акцентите да блеснат. Това разточителство в описанията, които, признавам, са направени наистина майсторски, би подхождало не на един кратък разказ, а на брат му - романа. Но достойнствата ти като разказвач са неоспорими, миличка,
    и те поздравявам сърдечно! ❤️
  • Хах, много се радвам, че го сподели тук! А още повече, че има хора, на които им се отдава да облекат подобни теми в поезия! Аз ще разтягам едни дъъълги локуми... Хареса ми много! Когато го довършиш, ще се радвам да го прочета цялото, въпреки че на мен и недовършено ми е достатъчно.
  • Даже имам един стих, още недописан

    Всички имаме своите демони,
    непокорни и тъмни души,
    мрачни залези в стръмните хребети,
    храм за истини, който рушим.
  • Така е, Валентина, и интересното е, че понякога само собствените си демони не можем да видим... Благодаря и на теб за отделеното време!
  • Всеки си има своите демони
  • Радвам се, че разказът ти е допаднал, Дочка. Приятен ден ти пожелавам!
  • Цената на успеха... Хареса ми историята.
  • Привет, Николай! Благодаря ти за вниманието и коментара, приятна и уютна вечер ти желая!
  • Силве, присъствието ти винаги ме радва, благодаря за силните думи и топлите пожелания! Димитри, благодаря и на теб, попивам всяко предложение като гъба и се надявам с времето да изглаждам недостатъците. Радвам се, че сте отделили от времето си да прочетете разказа, това за мен е достатъчно, всичко останало го приемам като бонус. Приятен ден ви пожелавам, изпълнен с усмивки и приятни изненади!
  • "Важно е да пишем, да споделяме идеи, което си е едно безценно общуване..."
    Така си написала в комента...
    Невероятен стил на писане имаш. Един от най-добрите в сайта...
    Но, нека да са по-къси размислите ти и /според мен/ може да резнеш произведението наполовина.
    Така идеята ще се "забие" в съзнанието на читателя.
    Не се сърди... така мисля
  • Чета втори твой разказ и отново съм възхитена от психологията в него. Владееш я, освен това ми направи впечатление как всичко е стегнато, подредено и прилежно. Разказът тече спокойно, чете се бързо и увлича. Другите вече са се изказали, те са с повече опит, има какво да се научи от тях, но то идва с писането. Индивидуален процес е.
    Поздрави най-сърдечни. Пиши и ни радвай! Себе си също(най-много себе си). Животът е хубав, когато го живеем, но е още по-хубав, докато го пишем.
  • Радвам се, че си се отбил, безжичен и ти благодаря за коментара! Важно е да пишем, да споделяме идеи, което си е едно безценно общуване и всеки сам за себе си извлича ползите от случващото се.
  • Има различни видове разказване - чрез диалог и размисли на героите, чрез описания на авторите, комбинирани от първите две (винаги съм ги предпочитал), много къси и концентрирани (О'Хенри, Бунин), много дълги и невероятно увлекателни - Мопасан, Цвайг. Много други (не правя паралели, защото е смешно - та ние сме само любители).
    В твоя е важно, че доста хора сме го прочели. Всъщност винаги съм бил на мнение, че ако има четяща публика, си е струвало написването. Ами имаш публика. А това, което на теб.не ти харесва в твоите работи, ние няма защо да критикуваме - просто пиши, тренирай, поправяй и публикувай, за да ти хареса. !
  • Ами, благодаря ти за мнението, наистина! Прозата със сигурност я чувствам по-близо до мен, отколкото поезията, но ще трябва да намеря повече време и вдъхновение, за да мога да се усъвършенствам. Затова всяко мнение ми е ценно.
  • Благодаря ти, Мариана, хубаво е човек да се замисля върху написаното от всеки. Между другото, темата ми беше предложена от "безжичен" относно комплексите на жените, но явно не съм успяла да реализирам вижданията си успешно, но, както е дошло-така. Другият път повече :D
  • Изразих се така, защото нямам и 10 написани разказа в живота си. Това не означава, че не пиша със страст, но не означава и че не ми е хоби. Практикувам друга професия и затова определям писането си по този начин. Поне при мен е така. Мисля, че ако говорим, ще се разберем по-лесно, защото щракането по клавиатурата ме ограничава, затова е възможно отново да остана неразбрана.
  • Само набързо ще мина на “ти” тогава, и ще ти кажа още две неща:
    прохождащ разказвач ми звучи не като прохождащо дете, а като куц човек, който се мъчи да ходи.
    Второто е: разказването на истории не е хоби, а страст. Немалко от известните (и добри) писатели са имали “дей-джоб”, за да си плащат сметките все пак. За себе си не бих говорил, ще е доста нескромно вече.
    Сега мисля, че е дошло време за четене, или - писане.
  • Разбирам те напълно. Колкото до това да превъзмогнем себе си, създавайки един герой, разбира се е желателно, но и почти невъзможно, защото той е заживял първо в теб, в мислите ти, спрямо нещата, които си виждал и чувал или ти се иска да чуеш и видиш, естествено много зависи от самия сюжет, който авторът е избрал да следва. Но отделно от това, аз се радвам, че си ме разбрал правилно, съдейки по последния коментар, което за прохождащ разказвач като мен, е най-важното като за начало. Прости ми, че говоря на "ти", но в този сайт, в който сме предимно хора, свързващи ги едно хоби, ми е по-естествено и удобно да не използвам "учтива" форма на обръщение.
  • Благодаря, че ми обърнахте внимание, напоследък съм малко разсеян
    Ще прочета още нещичко от Вас тогава, аз обичам да чета.

    Докато четях историята, а и отговорът Ви, се замислих за две неща: първото е, че някои хора (или характери от истории) никога не порасват, и цял живот търсят одобрение, вместо просто да живеят. (Това е добрата част от разказа: думите на Стефан в самотния диалог .
    Второто нещо е, че някои хора много упорито желаят да наложат собствените си гледни точки (които са си наистина само точки) на останалите, без да забелязват, че около тях, навсякъде, единственото, което разделя земя от небе, е хоризонта.

    “Идеята е различна”, казвате. Лично моето старание е, да превъзмогна себе си, и да наблюдавам отстрани как героите в разказите се раждат, развиват, и умират (или продължават да живеят).
    Когато те заживеят собствен живот, читателите стават част от историята, казвам го като читател, който много харесва добри истории. Но нека не бъда многословен все пак
  • Благодаря за мнението, Петър! Аз също съм почитател на историите с изненадващ край, което си личи и от другите ми разкази, споделени в сайта. При този идеята беше различна, но се радвам, че ти е било приятно и сподели вижданията си с мен!
  • Според мен, по-добре е да говорят героите, не разказвача. Мисля така, понеже разказът се води в трето лице. Другото, което липсва, са навременните диалози, вместо обстоятелствени описания. Диалозите много помагат. Много помага и онази работа, за която говори Стивън Кинг, пък и не само той: повече действие, и изненада. Разказ без изненада е скучен, аз от личен опит го знам
    Хубавото е, че сте последователна, и имате чувство за ред, както и, че опитвате да правите психологически анализ на поведението на героите.
    Но, пак според мен, кратките, и ясни описания се запомнят, и влияят повече.

    Поздрави, приятно ми беше да прочета, и ще ми е интересно да разбера какво ще се случи в следващата история. 😊👍
  • Благодаря ти за аналитичния коментар, Стойчо, за разбирането и високата оценка!
  • Това което е в основата на едно възпитание се гради в семейството.
    Но работната среда също изгражда личността.
    Умееш да правиш психологически портрети на героите.
    Намираш корените на поведението им,формирани от естеството на социалната и професионална атмосфера.
    Поздравления, Симона!🤗
  • Благодаря ви за времето, което сте отделили да прачетете разказа, че излезе по-дълъг, отколкото ми се искаше и се радвам, че ви е харесал.
  • Бих се радвала да достигне до повече хора. Поздравления, Симона!
  • Често се срещат такива като Бонева, аз не бих работила с нея.
  • Хареса ме.
Предложения
: ??:??