Белези за щастие
Никога не бива човек да се отказва. Не да го търси, а да го приеме. Щастието. Твърде много време ни отнема да сме нещастни. Да обмисляме. Да кроим планове. Да задържаме емоциите заради околния свят, който е достатъчно суров и безкомпромисен в миговете ни на слабост. В живота ни няма случайни неща, няма случайни хора. Всеки идва и си отива, оставяйки белези. Някои са такива, които спомените те карат да ги показваш, други ти се иска да скриеш, защото навяват болка. Най-хубаво би било да имаш само красиви белези. Всъщност, замисляйки се осъзнавам, че следите по нас са свързани с рани. Нещо си е отишло. Дали хубаво, дали лошо - няма го. Белегът е заздравяла рана. Ако душата ми можеше физически да показва белезите си, вероятно по кожата ми нямаше да има място без тях. И все пак не се отказах. Имах моменти, в които сълзите замъгляваха погледа ми. Сякаш ослепявах. Очите ме боляха от борбата със сърцето. Защото болката в сърцето не съществува. Болят очите. От плача, който понякога искаш да е навътре. От обидата, че някой те докоснал само, за да вземе от теб. От лъжата. От заблудата, вследствие на вменени чувства и замечтаност в окови... Ей от такива неща болят очите. Все е ридание. Все мъка. Сега е друго. Наред със неизживяното, което преживях, страдайки, аз не спрях да се озъртам за щастието. Защитния ми механизъм се състоеше в тих режим на усещанията. Често се замислям колко неща сътворих от нещастие. Никога не си представях, че монолога в обичането може да роди красота. Тя също има много нюанси. Може да е тъжна, мрачна, цветна, влюбено-споделена, пеперудена, копринена. Всякаква... Когато и да се обърна към миналото, всякога не е от носталгия. То ме мотивира. Засилване преди летежа. Да направя сянка с крилата си на всичко лошо, или да взема от белия пух на доброто, за да ме топли. И винаги с една цел. Да приема това, което предстои. Независимо какво ще е. Понякога интуицията ми работи против мен. Затова нея също я слагам на тих режим. Старая се да подтискам негативните влияния у себе си. Признавам, ужасно ми е трудно. И ми личи. Не търся извинения за поведението си. Дори не ми пука дали ще нараня някой. Знам само, че го правя за себе си. И за този, който ще устои и може да си ме позволи. Последното се оказва адски сложно, но само за хора с половин щастие или такива, чието малко е заприличало на досадна свикналост. Иначе съм спокоен. Вече знам точния брой на белезите си. И изобщо не съм притеснен, че нямам място за повече. Те са били моят избор. Обичам ги до един. Защото всичко, което съм правил е било от обич. Независимо каква е била цената. Знам едно. Заради теб си е заслужавало. Всяка болка. Всяко разочарование. Малките ми смърти. Миговете на щастие. Сълзите. Всяка крачка е била към... Теб.
Из "Шизолози"
Danny Diester
09.08.2018
Toronto, Ontario, Ca.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Антонов Все права защищены
