Слънцето се отразяваше по повърхността на малката рикша на Тамир. Беше едва средата на Април, а улиците се бяха пропили с неприятната миризма на пот и тежко сандалово дърво. На където и да се обърнеше виждаше търговци, които нервно пренареждаха стоката си отново и отново, с надеждата някой да се спре на сергията им. Улицата широка пет метра се беше смалила и му костваха неимоверни усилия да премине през нея без да събори нещо.

-                 Само за 10. Купете, моля – говореше на развален английски една гърбава жена и току попиваше с кърпа запотеното си чело. – Деца… храна – продължаваше да упорства тя, но хората я отминаха.

Тамир се засмя и забърза крачка. Рикшата не тежеше много, но той беше уморен и усещаше как скоро няма да може да продължи нито сантиметър напред. Ръцете му се отпущаха, губеха силите си, а краката му сами отказваха да вървят. Пътят от Тахра до тук беше дълъг, а липсата на сън и малкото вода се оказаха пагубни.

-                 Колко е водата? – попита в един бар.

-                 Колко си жаден? – отвърна продавачът.

-                 Идвам от Тахра. Цяла вечер пътувам. Не бъди скъперник. – примоли се мъжът и извади от джобовете си няколко монети. – Толкова имам.

Продавачът се пресегна взе една малка чаша и пусна водата да тече. Обля стените й с живителната течност и я сложи на бара без вътре да има и капка.

-                 За тези пари само толкова – жлъчно каза той и приглади мустаците си.

Тамир излезе и почти олюлявайки се хвана отново рикшата си. Слънцето го удряше в лицето и проникваше през дрехите му, сякаш ги нямаше. Чувстваше се като в казан с вряща вода, като той беше основното блюдо. Още няколко метра, помисли си той. Метрите станаха километър, километърът десетки. Тялото му се бореше с изтощението, но то надделя и Тамир се строполи по средата на пазара.

-                 Махнете го! – изкрещя един от продавачите.

-                 Да! Спира продажбите! – извика друг.

-                 Носи лош късмет! – присъедини се трети.

Един мъж излезе иззад покривалото на сергията си и го сложи на гръб.

-                 Някой да премести рикшата! – нареди той и го занесе няколко метра по-надолу.  

Тамир събра сили да му благодари, но мъжът не го чу. Захвърли го на стълбите пред една къща, достатъчно далеч от пазара и хората и си замина. Когато се свести рикшата му я нямаше, обувките също, а монетите, с които искаше да заплати за водата вероятно бяха изчезнали първи. Надигна се на нозете си, целите напукани и парещи от слънцето и почука на вратата.

-                 Моля, отворете! – с треперещ глас извика Тамир. – Моля ви… умирам…

Малкото бяло перде на прозореца се размърда и една жена се появи на стъклото. Млада, красива като ангел, с бяла забрадка. Кожата ù млечен шоколад, а косите - като черно гарваново перо. Тамир я погледна с надежда и вдигна ръка сякаш да я докосне през въздуха. Жената се скри зад пердето, но не отвори вратата си.

Тамир лежеше там - изтощен, полумъртъв и немощен. Никой не се спираше да му помогне. Хората не бяха като преди, бяха станали егоисти. Слънцето също се беше променило, светеше по-силно, сякаш да го убие. Минаха часове, а единственото, което го крепеше беше лицето на красавицата зад прозореца. Никога не се беше влюбвал, не се беше и женил, но тази жена за първи път разтуптя сърцето му.

Настъпи нощ, а с нея и спасението. Хлад се разнесе по улиците на Патна. Погали нежно като с копринена плащеница тялото и лицето на Тамир. Целуна клепачите му и ги отвори.

Мъжът стана, поогледа се и отчупи една от гредите на оградата. Краката му все още боляха и не позволяваха да ходи сам. Подпирайки се на нея закуцука обратно към вратата. Почука отново, но не за да го приютят. Просто искаше да види за последно белият ангел.  Вратата се открехна и пред него застана видението в цялото си великолепие.

-                 Какво искаш? Не е хубаво да чукаш на чужди врати посред нощ! Ако те види някой какво ще си помислят за мен! Аз съм почтена жена! Върви си! – изсъска и затвори вратата пред него.

Сърцето на Тамир се разби на хиляди парченца. Ангелът беше само фантазия, която той си беше създал, за да оцелее.  Красотата й не беше истинска. Вървеше надолу и наоколо го заобикаляха напукани статуи, запустели фонтани и прашните улици. Дори те  на нощната светлина бяха по-красиви от нея. Чистотата и нежността, които излъчваха лицето й бяха заблудили сърцето му, че това беше любов. А може би беше? Дори черна и прогнила в душата си той все още копнееше да я зърне, да я погали, да я прегърне.

-                 Господине, господине, добре ли сте? – спря го една жена.

-                 Да – машинално отвърна Тамир и продължи.

-                 Моля ви, седнете. Нека ви помогна. – настоя тя.

-                 Защо? – почти шепнешком попита той.

-                 Оставяте кървави следи. Нека превържа краката ви. Лекар съм.

Тамир се усмихна и се обърна. Наистина оставяше такива. Прахът и пясъкът по улиците беше обагрен в червено. Болка? Нямаше. Не усещаше нищо.

-                 А кой ще превърже сърцето ми? – попита Тамир и се свлече в краката й.

Животът го беше напуснал още на стълбите, но илюзията за Белия ангел го поддържаше жив до сега. Жената се опита да го свести, да му помогне, но усилията й бяха напразни. Кой наистина можеше да превърже сърцето му от раните, които сам си беше нанесъл?

Живя трудно, но честно. Живя тихо и незабележимо. На никой нямаше да липсва и нямаше кой да скърби за смъртта му. Но за един кратък миг беше щастлив и в душата му бяха зазвънели камбани. Не беше заради нея. Не беше Белият ангел причината за успокоението му. Нито истинската причина сърцето му да се пръсне от щастие. Не го уби тя. А жената. Единствено тя през целият му живот  бе поискала да му помогне. Единствено тя се беше загрижила за нещастният мъж и се опита да превърже раните му.

Тя го уби!  Но той й благодареше!