Слънцето се отразяваше по повърхността на малката рикша на Тамир. Беше едва средата на Април, а улиците се бяха пропили с неприятната миризма на пот и тежко сандалово дърво. На където и да се обърнеше виждаше търговци, които нервно пренареждаха стоката си отново и отново, с надеждата някой да се спре на сергията им. Улицата широка пет метра се беше смалила и му костваха неимоверни усилия да премине през нея без да събори нещо.
- Само за 10. Купете, моля – говореше на развален английски една гърбава жена и току попиваше с кърпа запотеното си чело. – Деца… храна – продължаваше да упорства тя, но хората я отминаха.
Тамир се засмя и забърза крачка. Рикшата не тежеше много, но той беше уморен и усещаше как скоро няма да може да продължи нито сантиметър напред. Ръцете му се отпущаха, губеха силите си, а краката му сами отказваха да вървят. Пътят от Тахра до тук беше дълъг, а липсата на сън и малкото вода се оказаха пагубни.
- Колко е водата? – попита в един бар.
- Колко си жаден? – отвърна п ...