Видин го харесвам само в неделя. Защо ли? Защото в неделя е по-пуст от призрачен град, дълбоко в дебрите на Австралия. През останалото време...

Седем етажа под прозореца ми е булеварда. Някъде към пет и половина сутринта съседът – той е автобусен шофьор – започва да подгрява стария звяр (автобуса де, да не си помислите, че...). Разбира се, това чудо на техниката отпреди тридесетина години не пали току така. Машината е с характер. Това ще рече, че първите петнайсет минути (по часовник съм ги засичала, бе) двигателят просто хърка, кашля и се дави като осемдесетгодишен астматик-пушач. Точно след петнадесет минути, когато акумулаторът вече е на път да предаде Богу дух, все пак успява да запали, след което следват други петнадесет минути в подгряване. Най-накрая, половин час след началото на епопеята, автобусът потегля величествено сред облак от изгорели газове и цяла гама от свистене, стържене и тропане. Всеки път е като за последно. Поне така звучи.

Вече съм будна, но е твърде рано за ставане. Мога да си направя кафе, да гледам някое повторение на неизвестна сапунка, да подосаждам на моето съкровище... Все пак решавам да се опитам да заспя за още час-два. В отпуск съм.

Някак си успявам да се унеса. Точно тогава обаче най-безцеремонно нахлува вой на линейка. И на пожарна след десетина минути. И на патрулка накрая. Последните си го отнасят от мен много грозно. На ум, разбира се. Мисля, че имам проблем с органите на реда. То кой ли няма!...

Следва някаква таратайка, от която безименен звуков терорист с мегафон дърдори нещо, че в града бил пристигнал някакъв цирк. Пристигнал друг път! Циркът тука си е 365 дни в годината. Пък откакто почнаха и Дунав-мост 2 да строят, хептен отекоха нещата. Последния номер беше, че почнали да подкопават дигата баш преди пролетното топене на снеговете. Умно! Аз плувам като ютия (дето ме пуснеш, там потъвам), ама не ми пука, `щото живея на седмия етаж. По груби сметки наводнението най-много до четвъртия да стигне.

Половин час по-късно започва часът-пик, което ще рече, че шумът се трансформира в един непрекъснат тътен. Предавам се! А когато мятам сънен поглед през терасата, долу се е отприщил адът. На пръв поглед успявам да различа има-няма двеста и трийсет автомобила, три цистерни, два автобуса, един сватбен кортеж, един претоварен автовоз и три ТИР-а. Като че ли липсват само влакът-стрела и евентуално някой шлеп, но може просто да са по-назад в навалицата и да не ги виждам оттук. То във Видин хора може и да не останаха много-много, но за сметка на това пък броят на автомобилите расте в геометрична прогресия напоследък. Не съм правила преброяване, но едва ли ще сбъркам, ако кажа, че на глава от населението се падат средно по две коли и половина. И въпросните коли са под терасата ми, хванати от червеното на два поредни светофара. И ръмжат. (Сватбарите, естествино, надуват клаксоните до побъркване.)

Започвам и аз. Да ръмжа имам предвид. Вече ми е станало навик, част от сутрешния тоалет. Докато си правя кафето обаче до полуизгубения ми вече слух долита нещо ново. Още клаксони. После и ядосани гласове, споменаващи нечии роднини, предимно от женски пол – майки, жени, сестри, дъщери... Българите сме изобретателни в това отношение, особено шофьорите. Тези хора разполагат с такъв запас от ругатни, че са в състояние да подпалят айсберга, потопил онова корито „Титаник”. Надниквам предпазливо.

Насред кръстовището се е пречнала каруца, в която са се натоварили в равен брой цигани и овце – четири на четири. Конят явно е сметнал, че свръхтоварът му идва в повече и категорично отказва да продължи накъдето и да било. С такъв инат няма как да не предположа, че някъде в родословието му има някой прадядо-магаре. Естествено, движението е напълно блокирано. За да е пълен хаосът, отнякъде се материализира патрулка с двама униформени, които решават да свършат малко работа и да глобят причинителите на суматохата. Дори на светофарът му идва в повече и угасва с последно трагично намигане. Междувременно вече са изписани актове на циганите, на каруцата, а най-вероятно и на коня и овцете. Последните са се возили без предпазни колани, та може затова да е.

Когато каруцата все пак изчезва, се оказва, че бензинът в резервоара на кола в челните редици е свършил, докато шофьорът е блял в синхрон с овцете. Колегите наоколо вече са по-толерантни и решават да ударят едно рамо, но се попрестарават малко, вследствие на което някак си успяват да ударят колата (на бутане!) в едно невинно дърво наблизо. Браво! Когато бившият ми приятел направи нещо подобно преди години, му подарих диплом за шофьор-камикадзе.

Точно тогава кафето ми тръгва да ме търси по масата – забравила съм да изключа кафеварката – и ме откъсва от паметния мизансцен. Когато заличавам пораженията, отвън всичко е влязло в релси. Но едва ли ще е задълго, така че се намествам в столчето на терасата и потъвам в очакване на следващата сцена.