Видин го харесвам само в неделя. Защо ли? Защото в неделя е по-пуст от призрачен град, дълбоко в дебрите на Австралия. През останалото време...
Седем етажа под прозореца ми е булеварда. Някъде към пет и половина сутринта съседът – той е автобусен шофьор – започва да подгрява стария звяр (автобуса де, да не си помислите, че...). Разбира се, това чудо на техниката отпреди тридесетина години не пали току така. Машината е с характер. Това ще рече, че първите петнайсет минути (по часовник съм ги засичала, бе) двигателят просто хърка, кашля и се дави като осемдесетгодишен астматик-пушач. Точно след петнадесет минути, когато акумулаторът вече е на път да предаде Богу дух, все пак успява да запали, след което следват други петнадесет минути в подгряване. Най-накрая, половин час след началото на епопеята, автобусът потегля величествено сред облак от изгорели газове и цяла гама от свистене, стържене и тропане. Всеки път е като за последно. Поне така звучи.
Вече съм будна, но е твърде рано за ста ...