Беше не много отдавна. Мислех си, че постъпвам правилно. Но не беше така. Всъщност грешах. Оплитах се вътрешно в себе си и всички пътища
се събираха в една точка. Възел, преплетен милиони пъти и нямаше изход. 
Нямаше светлина, нито дупка или празнина през, която да изляза. Трябваше да се боря сама. 
Принципи поглъщаха същността ми, търсещи истини и отговори на въпроси. 
Но не можех да мисля вместо други. Изплуваха изградените в мен етикети. 
Етикети за хора, за чувства и какво ли още не. И се обърквах. Не успявах да се поставя на тяхното място. И бягах. Бягах от всичко, което смятах за неправилно. Всичко, от което изпитвах страх или болка. Съмнявах се и страдах. 
Ужасно противоречие присъстваше в мен. Не успявах да разбера самата себе си. 
Светлината се пречупваше толкова бързо и минаваше през душата ми, осветявайки я само за секунди и после пак си тръгваше. И пак настъпваше нощта. И пак ставаше мрак. И пак цареше непонятна и непозната досега тишина. 
Пронизваше нещо сърцето. Нещо, приличащо на болка, но съвсем не бе така. Не болеше силно. Болеше ужасяващо силно. И поставях стени пред себе си. Огромни прегради, обградени с плет от бодли. Пътища непреходни, погълнати от лед. И съсипвах себе си. Вътрешно се борех с това, което исках, а не трябваше. Вътрешно падах в собствения си капан. Бягайки от нещата, които не исках да чувствам. 
Бягайки от неща, с които не исках да се запознавам, нито да срещам. Бягайки от живота. Противопоставяйки се на предопределената ми съдба. Пропадах и бягах. Пропадах и не вярвах. И не разбирах. И не осъзнавах нищо. И не виждах истината, защото не исках да я възприема. Мислех си, че постъпвам правилно. А всъщност грешах. 
Но, ето ме тук и сега. Друга жена, разказва за страшното минало от преди. Друго момиче се превърна в човек и прие реалността такава, каквато е. Сякаш онзи свят рухна за един миг и се превърна в прах. Прах от това, което бях. От тази в мен, която не познавах. Прах от света, в който живеех, а не познавах. Осъзнавайки, че не мога да избягам от предстоящото. Изградила си етикети от неща, виждани и преди, от чувства неприятни, усещани и преди си мислех, че всяка малка прилика ще е досущ като предишната. Но не беше така. Заблуди и истини се преплитаха в едно. Съмнение обземаше тогава душата и вятърът, силен и студен, драскаше с ръцете си по сърцето в нея. И ставаше лед. И се превръщаше в стъкло. Стъкло, което се начупи на парчета и никога не се съедини. 
Беше не много отдавна, когато не познавах коя живее в мен. Друга сега стои и се гледа в огледалото очи в очи, но виждайки истинската себе си! Загърбила в миналото си един свят, болезнен и грешен.