(Без)Делниците на един писател- част 48

– Какво ще нареди младият господар?

Анаил, вече се прозяваше от досада заради дългото си запознаване поотделно с всеки от водачите на гилдиите, кастите и расите, населяващи царството на Мрака. Неизменният първи министър Баал надълго и нашироко му разясни характерните им особености, с което още повече го отчая, защото бившият архангел на любовта никак не споделяше ентусиазма на новите си подчинени, свързан със смяната на ръководството.

Адските създания пируваха без почивка вече няколко денонощия и не изглеждаше да демонстрират намерения да приключват скоро. На новия Черен властелин му се предоставиха всякакви изкушения и то в такова изобилие и разнообразие, че дори му стана неудобно поради невежеството му по какъв точно начин да ги употребява.

Но всъщност онова, което го тормозеше повече от всичко бе натрапчивото чувство, че не е на мястото си тук. Когато седна на огнения престол, той го стори с ясните намерения да унищожи бездната, помещаваща най-големите вселенски ужаси. За него, поданиците на Тъмата изобщо не заслужаваха мястото си под слънцето. Пък било то и огненото кълбо, заместващо живителните лъчи на най-главната звезда.

Колкото по-дълго обаче се намираше в подземните владения, толкова по му се отщяваше да реализира на практика намеренията си. Като ангел, той притежаваше дарбата да прониква дълбоко в душите на онези, намиращи се под защитата му или пък нуждаещи се от такава. Тук всички попадаха в тази категория. Тъмните създания бяха напълно  безпомощни когато не ги ръководеше могъщ и властен водач. Хаосът заради произвола  им беше гарантиран. А той, колкото и далеч да се намираше от извора на живота и благоденствие на вселената, не бе забравил нито произхода си, нито основната си задача и цел на съществуването сред Безкрая. 

Балансът на силите. Стълбът на вярата за безсмъртни и немъртви. Основният закон, според който Великата сила работеше в полза на вечните твари. Пазителите на равновесието доскоро бяха той, брат му и Аделина, а в бъдеще щяха да станат децата им. Но какво се случваше сега и колко още щеше да издържи реалността им без да се пропука заради внезапната загуба на много хилядолетния Господар на тъмата и страстите?

Тревогата не бе нещо непознато за Анаил. Откакто душата на Аделина му бе възложена, нямаше и миг от вечността му, в който да не тръпне от ужас заради случващото се с нея. Заради преживяванията, решенията ѝ. Заради отношението ѝ към живота, вселената и най-важното– към самия него. 

В неговата вселена Аделина бе богиня много преди самата тя да осъзнае значението си и да приеме призванието си като Майка на Светлината. Спомняше си с носталгия дните и нощите  в таванския апартамент, когато той в образа на уличен котарак възвръщаше вкуса ѝ към живота и задвижваше ръждясалите механизми на доброто и светлото. Защото и тя го научи да се наслаждава на живота, дарявайки му безценната си близост. Когато  го галеше и гушкаше в скута си, засияваше и светлината ѝ сякаш се сдобиваше с глас. Гръмък и изискващ внимание. “Аз обичам! Велика съм заради любовта си!” 

Ехото на посланието кънтеше в него и го покоряваше бавно и необратимо. Ани бе наблюдавал човешките отношения, беше му вродено да обича смъртните и приемаше за естествено чувството на съдбовна привързаност. Само че допреди близкото познанство  с червенокосата си подопечна не бе в състояние да си представи, че значението на собствената му длъжност би могло да носи някакъв по-дълбок смисъл от вселенска обич и дълг. 

Аделина беше живо, диво и неустоимо въплъщение на огъня. Достойна приемница на божествена искра. Писано ѝ беше да завладява души и покорява сърца. Въпреки, че не го осъзнаваше в началото  и може би щеше да продължава да го отрича дори и на ръба на битието. Затова той щеше да е плътно до нея и да ѝ помага да осъзнава и  свиква с порядките на вечните докато не се окажеше напълно готова да поеме задълженията си. 

Сътворение я бе познал сред няколкото милиарда смъртни. За него тя светеше ярко още от зачеването си, но богът не бързаше да я въведе в тънкостите на управлението. Не и преди да се сдобие с нужната за подобна отговорна роля, мъдрост. Аделина бе прилежна ученичка. Изтърпя успешно изпитанията на Всеотеца, доказвайки че човешкото у нея е определящо за бъдещите ѝ успехи като върховна господарка.  А най-човешката ѝ черта бе всепроникващата и безусловна любов.

Точно тя го покори. 

Ани, дори и да искаше, вече не можеше да си представи живота си без нея. Каквато и цена да му се наложеше да плати, той нямаше да се поколебае. Лина беше всичко за него. Повече, отколкото би могъл да си представи. Сбъдната мечта. Приказка наяве.

Или поне беше такава, докато не им се наложи да преживяват най-мрачните времена заедно. 

Не бяха страшни интригите, апокалипсисът или редовните заплахи за целостта на равновесието. Най-ужасяващото за архангела на любовта бе да се лиши от своя съкровен огън. И той все още не успяваше да си обясни как позволи да се случи.

Тя ли вече престана да го разбира или пък Самаил имаше пръст в отчуждението ѝ от него? Или пък денонощните грижи за децата я изтощаваха до степен да постави себе си на второ място? Вярно, беше изпълнила достойно мисията си на майка, но любима жена на двама сякаш отказа да бъде.

Не биваше да ѝ позволи да помръкне. Той бе неин свещен защитник. Нейна сърдечна, а и престолна половинка. Обвързани в нерушимата клетва на единството,  Архангелът на любовта, Върховната богиня и Господарят на Тъмата,  бяха се обрекли един на друг. Да обичат, творят, управляват заедно. Да съхраняват Баланса и да го изведат на едно по-високо ниво.

Това бе и неговата цел. Да сътвори нов, по-добър свят за своята единствена. За децата им. За внуците. Трябваше да действа твърдо. Като истински божествен наследник. Безкомпромисно. Дори жестоко, ако се налагаше. Висшите постове носят тежки отговорности, а той стоеше на най- високото стъпало.

Защо тя не го разбра? Защо избра лукавия му брат пред него? С какво го превъзхождаше? И как така местата им се размениха? 

Някога, Самаил твърдеше, че не я иска за себе си. А се оказа точно обратното. Сега тя бе само негова и дори инцидентната мисъл за това го подлудяваше. Как само жадуваше да го убие! Но не милостиво бързо, а бавно и мъчително. За да умира така, както неговата душа загиваше без Аделина.

Чувстваше се неописуемо празен и сякаш бездната в него растеше с всяка изминала секунда. А дълбините ѝ ставаха все по-мрачни и ужасяващи.

Гласът на гротескния демон го пробуди от кошмара на мислите му. Цялото адско множество наоколо се виеше угоднически около него, възхищавайки му се и прекланяйки се пред тъмния му възход. Беше надминал Михаил, който все пак съхрани мястото си в Светлината чрез искрено разкаяние и прошка. Но той, братоубиецът, гладния за собствената си кръв паднал ангел, не изпитваше съжаление за стореното. В момента сякаш беше в абстиненция. Опиващото влияние, което оказа на съзнанието му изтичащата от Самаил кръв за няколко мига заглуши в него болката от празнотата. Беше почти като насладата от сливането с Аделина. Само, че много по-кратко.

Анаил знаеше какво ще заповяда на Баал. Сигурен беше, че с нареждането си ще удиви още повече новите си поданици. Мразеше ги, защото в тях виждаше омразния си предателски брат. Вечния прелъстител, който го лиши от слънцето на дните и луната на нощите му. Вечният съперник, който го бе качил на собствения си трон, за да му се надсмее. И да го победи във великата игра на чувства.

– Заповядвам на вампирите да пият вещерска кръв тази нощ. Който не се подчини, ще бъде лишен от безсмъртие и ще прекара остатъка от дните си като човек.

Из голямата зала се възцари такава тишина, която съперничеше дори на вакуума в душата на Анаил по пустота. Адските твари застинаха на място. Новият им господар им даваше да изберат между два изключително болезнени начина да умрат. И вещиците и вампирите не смееха да продумат. Доскорошният архангел на любовта демонстрираше чудовищност, която дори Самаил никога не си позволи. Даже когато Елена уби неродения му син.

Нямаше неподчинили се. Гледката бе потресаваща. Гърчещи се от отровната кръв на вещиците кръвопийци, тресящи се от мерзостта на докосването им вещици. 

Ани обаче не се задоволи само с това. В опит да удължи удоволствието от гледката на страданията им, хвана грубо няколко все още непосветени бъдещи сукуби и ги принуди да завършат обучението си като негови сексуални обекти.

Облада ги с цялата свирепост на непотушимия си гняв. Всяка следваща го разпалваше все повече и повече, защото в ума си, насилвайки ги той всъщност наказваше Аделина, задето се бе отвърнала от него. И задето избра Самаил.

Отново и отново. Черната пелена на отчаянието, отхвърлянето, пустотата се спускаше пред сапфирения му поглед и той се залавяше да я повдига по своя унищожително жесток начин. Самаил би казал, че подобен мрак е напълно лишен от необходимия финес, но пък Светлоносецът можеше да върви по дяволите. Съвсем буквално.

Този ад беше лично негов и Ани щеше да се погрижи да се разпростре надлъж и нашир. Дори да се наложеше да води дълги и изтощителни войни, за да го установи повсеместно.

Времето се превърна в един безкраен отрязък от вечността. Какви ли не изтезания изпробва новият черен властелин върху поданиците си. Пресуши избата на Самаил няколко пъти. Не остана душа, която лично да не бе изпитала върху себе си мощта на волята на Анаил. А пустошта в него продължаваше да расте неумолимо.
– Пустотата, милорд, е само признак на възвишените ви копнежи. Обикновените създания се задоволяват с относителната стабилност на покорството пред правилните авторитети, докато вие се стремите към абсолютно притежание на възможностите.

Баал беше най-поносимата от всички черни твари. Затова и него Ани не пожела да измъчва. Нуждаеше се от поне една трезвомислеща душа до себе си, а съдейки по прослуженото му време на тази позиция, козомяукащият жабопаяк бе експерт и то изключително високо ценен от брат му.

Демонът продължи, но думите му сякаш разкъсаха Анаил на малки парчета.

– Тя ви липсва.

– Не смей да произнасяш името ѝ тук! Тя направи своя избор.

– Както наредите, господарю! Не желае ли Ваша Мрачност да ѝ покаже новото лице на Тъмнината? Преродения Мрак?

– Какво имаш предвид?

– Вашите най-съкровени желания. Сбъднати. Както и колкото вие пожелаете.

– Имам едно единствено желание, Баал. Искам нея.

– Значи Ваше Величество ще получи възможност да го осъществи. Защото тя е тук.

Анаил скочи на крака и очите му се разшириха от изненада. Черното му сърце, заприличало на студена въглеродна стомана, се нажежи до червено и заблъска бясно в гърдите му.

Обитателите на Тъмата ѝ сториха път и тя премина по пътеката като прелестно видение в пурпурно и златно. Отровната зеленина в погледа ѝ го пронизваше като архангелски меч. Знаеше, че ако му предложи да го убие с тези очи, би я молил на колене процесът да продължи до безкрай.

Тя застана на ръка разстояние от него, но сякаш пропаст ги разделяше. Когато заговори, хиляди камшици го зашибаха с все сила.

– Ваша Мрачност не скучае, както виждам. 

Чувството бе на облекчение. Пълнота. Мир. Тя бе тук и нищо друго нямаше значение.

– Едва ли си дошла за да констатираш очевидното.

– Прав си. Дойдох за да проверя дали у теб е останало нещо…разумно.

– Разумно? Ти ли ще ми говориш за разум, след като всичките ти решения са плод на моментен афект? Ти си една летяща провокация, Аделина. Безразсъдна и безмилостна стихия. 

– Нима? И ти трябваше да се влюбиш точно в мен? Нямаше ли някоя по-уравновесена носителка на божествената искра, която да е по-подходяща за начесването на егото на архангела на любовта?

– Не произнасяй тази дума! – гласът на Анаил отекна като гръм, и стените потрепериха. Той реагира светкавично и сграбчи Аделина. Очите му бяха черни, зениците — като цепнатини в тъканта на реалността. – Сега не си моя. Но ще бъдеш. Пред всички. За да видят кой съм. За да знаеш КОЙ си позволи да те обича.

– Това не е любов, Ани. Това е самозаблуда. Вманиачаване. Умопомрачение. Аз съм виновна, че се разболя от тази черна болест. Но моля те…

– Ти си моят храм, Аделина. Мисълта за теб ме изгаря. Но перспективата да живея без теб просто ме погубва. Не ме интересува защо си дошла, но щом си тук, не мога да те пусна да си идеш отново. Ние сме свързани навеки.

– Заслепен си. Търсиш в мен спасение, но ме влачиш в своята бездна.

– Ако аз съм бездна – Анаил се наведе към нея, като че ли изповядваше грях или може би удължаваше насладата от играта, – тогава ти ще бъдеш моето падение и моето спасение едновременно.

Баал, наблюдавайки отстрани, се усмихна хищно, сякаш предусещаше развоя на събитията.

– Аз не съм твоя вещ. – гласът ѝ прозвуча твърдо. – Нито трофей за тъмното ти шествие.

Анаил я пусна и се отдръпна с рязко движение, сякаш дори допирът до нея го изгаряше. По лицето му пробяга сянка на ярост и… мъчителна жажда.

– Така да бъде. – изрече той хладно. – Щом не желаеш да споделиш трона ми като моя кралица по собствена воля… тогава ще го направиш по моя.

Той вдигна ръка и с внезапен жест призова мрачните сенки. Смолиста примка изригна от дланите му и се впи в китките, глезените и окова богинята така, че тя не можеше да се освободи колкото и отчаяно да се опитваше. Неръкотворното въже на Анаил беше по-безпощадно от това на Самаил. Какъвто беше станал и самият той.

– Това няма да ти донесе покой, Анаил – прошепна тя. – Ще те погълне още по-дълбоко в бездната, в която сам се хвърли.

Но той вече не слушаше. Силен като буря, той я повали на стъпалата към трона. Тъмните твари се приближаваха, примамвани от зрелището, привлечени неустоимо от грубата демонстрация на власт. Анаил вдигна поглед към тях и заповяда с гърлен глас: – Гледайте, създания на нощта! Гледайте и помнете: дори Светлината не устоява пред волята на Мрака! 

И с това започна своето брутално доказателство на надмощие, решен да се насити на унижението ѝ — не защото тя бе враг, а защото все още бе единствената светлина, която той жадуваше до полуда.

Аделина стисна зъби и насочи вътрешната си сила не към съпротива, а към нещо по-дълбоко — запазване на сърцето си чисто пред лицето на чудовището, което някога бе архангел на любовта…