(Без)Делниците на един писател- част 53

“Ани! Моля те! Спаси ме!”

Аделина продължаваше да буйства на сън, да крещи сърцераздирателно и да се извива неестествено в леглото си. Сякаш бе обладана от духа на могъщ демон, който контролираше и ума и тялото ѝ. Анаил, сериозно се замисли каква е вероятността подобни опасения да са основателни. Нашествието на сенките, пътуването до царството на димните хали, уязвимостта ѝ в онзи момент… Тя бе напълно беззащитна което автоматично я превръщаше в изключително апетитна и лесна плячка за космическите хищници.

Божествените искри може и да не бяха успели да елиминират всички вражески духове, които тогава бяха нахлули в нея. В такъв случай, нямаше време за губене. Трябваше да проведе собствено разследване на часа като влезе в силно изменчивия и трудно податлив на контрол свят на сънищата. Да намери душата ѝ, както и черното създание, което я държеше в плен и да я освободи. Каквото и да му коства това.

Самаил се погрижи да блесне за пореден път с цинизма си, но по същество беше прав. Единствен Господарят на Мрака бе в състояние да победи сянка от друг свят като я приобщи към своя или унищожи напълно, без да нарушава Баланса. Макар, че решението, което бе предложил брат му предизвикваше най-малкото отвращение у самия него.

Анаил достатъчно се бе мразил след онази съдбовна нощ, в която рани неизлечимо своята единствена светлина. Затова се обрече на аскетизъм и смирение, като задължи и поданиците си да последват примера му в името на всеобщото изкупление. Защото още тогава, когато от неземните ѝ, прелестни морско зелени смарагди изчезна желанието за живот, той разбра, че и за него няма да има такъв. Не и ако тя му обърнеше гръб завинаги.

Не съществуваше по-тежко наказание в цялата Вселена от това да бъде лишен от нея за вечни времена. Да вижда как тя се гнуси дори да се приближи до него и винаги бърза да избяга колкото се може по-далеч. Колко пъти бе изтривал ръцете си до кръв, напразно опитвайки се да отмие от тях деянието си? Колко безкрайни ледени нощи бе прекарал в глад, жажда и редене на едни и същи молитви до несвяст? Но вътрешният му мир така и не се възвръщаше. Хлъзгави бяха стените на бездната, в която беше пропаднал тогава и нищо не бе в състояние да го измъкне от там.

Но един неин жест, една думичка, едно плахо докосване бяха достатъчни за да разтопят вкамененото му и почерняло от гняв и омраза сърце. Близостта ѝ, топлината, ароматите, които излъчваше… Как беше възможно да не падне в краката ѝ и да не моли за още?

Дори и сега, измъчвана от безименния ужас, тя продължаваше да ухае на пролетен цвят и лятна буря едновременно. Тъй нежна, но и тъй могъща в страстите си. Неговата съкровена, скъпоценна любима. Разбира се, че щеше да влезе във владенията на Морфей, щом това бе едничкият път към спасението ѝ!

Той обиколи няколко пъти балдахина, изпитвайки странно неудобство при мисълта, че каквото и да се случеше, той беше длъжен да я опази такава- искряща, сияйна… просто прекрасна.

Само че сънят нямаше да го благослови току-така, а ако си направеше сам заклинание за заспиване, не би попаднал в реалността на осъзнатите сънища. Насилственият сън бе дълбок, тежък и не позволяваше на ума да остане в полу-съзнателното състояние, необходимо за предстоящото му сънебродене, а го изключваше напълно.

През главата му мина една мисъл, която го накара да потрепери. Естествено, че имаше начин да заспи без принуда. И сънят би бил лек, ефирен, изпълнен с приятни емоции. Но той изискваше близък контакт с обекта му на обожание, а Анаил се ужасяваше докъде биха могли да стигнат тъмните му желания ако поеме този риск. Дали ще издържи? Дали няма да се повтори онзи кошмар наяве? Как да се въздържи от разрушителния устрем, който напираше да овладее тялото му в нейно присъствие?

Той седна на крайчеца на балдахина с гръб към нея и скръсти ръце. Затвори очи, стисна зъби и си пое дълбоко дъх.

“О, Велика Сила! Благослови ме с търпение и подчинение пред твоята върховна повелителка! Нека творя добро в нейна прослава! Нека отново бъда озарен от усмивката ѝ!"

След импровизираната молитва, той се обърна към нея, погледа я известно време с обожание и легна така, че дясната му ръка да я прегърне внимателно. Аделина само изпъшка и се намръщи, а Анаил затвори очи и зарови лице в огнения ѝ ореол от коси, разпилени по възглавницата.

Почувства животворната ѝ сила да се влива в него. Най-после, празнината от незапълнимата липса започна да се затваря. Не беше щастие. Бе блаженство в най-чистата му форма.

Сънят дойде бързо, както и очакваше. Отдавна не бе посещавал тази реалност и не предполагаше, че може да се промени чак толкова. Но пределите отвъд съзнанието  бяха общо владение и се меняха според волята на най-мощния енергиен източник в тях. В момента, това беше Аделина. 

Небето бе разкъсано от алени мълнии, а земята под краката му — напукана, влажна и покрита с повехнали и гниещи цветя. Усещането за разруха и горчиви възпоменания  го посрещна още преди да види каквото и да било друго.

Сред сенките и мъглите, обаче, първо успя да различи нея. Аделина стоеше на няколко крачки пред него, но беше различна. Косите ѝ се виеха като враждебно съскащи змии от пламъци, очите ѝ — завихрени урагани, без дори намек за нещо познато. Устните ѝ мърдаха в шепот, който сякаш разкъсваше въздуха.

– Ани… Защо ме предаде?

Той се вцепени. Не беше тя. Не напълно. Душата ѝ бе затворена тук, но някой друг действително държеше юздите и я командваше. Демон? Сянка? Или самата тя — в най-страшната си форма?

Той пристъпи плахо към нея с едно-единствено намерение — да я прегърне, дори и в кошмара ѝ.

– Не те предадох… Предадох себе си.

Гласът му отекна глухо, почти като шепот на вятъра, който се опитваше да разтвори тежките сенки.

И тогава тя го погледна. Не гневната богиня. Аделина. За частица от секундата. И в този миг той разбра, че спасението ѝ е единствено в неговите ръце.

Този свят беше сътворен от ума ѝ. От нейни спомени, страхове, мечти. Всичко тук бе пропито с нея – вятърът носеше ухание на любимата ѝ ванилова орхидея, небосводът бе с цвета на очите ѝ, а земята под нозете му сякаш туптеше в ритъма на сърцето ѝ.

Но този свят не бе цялостен. Приличаше на полуразрушен и изоставен храм – някога величествен, но отдавна  вече не. Слънцето тлееше зад буреносни облаци, дърветата плачеха с ръждиви сълзи, а вятърът нашепваше нейното име като молитва и като вик.

– Ани... – изрече тя, без да го поглежда. Гласът ѝ бе ехо от онзи сън, в който го бе молила за помощ. – Не мога да се измъкна сама.

Той пристъпи още напред, бавно, с дълбока тъга в очите. Всяка стъпка бе като удар на сърцето. Болеше. Но не от страх. От любов.

– Затова съм тук, любима – прошепна, коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ. Те бяха ледени. Сърцето ѝ – мълчаливо.

– Не можеш да ме спасиш – отвърна тя. – Ти вече ме изгуби веднъж.

– Но никога не спрях да те обичам – отвърна той. – И ако любовта ми значи нещо... ако някога е значела– тогава тя ще те върне.

Той доближи чело до нейното, оставяйки сълзите си да се смесят с нейните. Започна да мълви думи, които не бяха на който и да е познат език. Те идваха от сърцевината му, дошла от Вечната Светлина. И значеха: Прости ми. Обичай ме. Върни се.

Пукнатина разсече въздуха, изкриви пространството и времето. От нея се изля гъст, лепкав мрак. От него пък  излезе Сянка. Не просто демон – а древно изчадие, оформено в хаоса преди самия Мрак. Очите му бяха две горящи пропасти, а в гласа му ехтеше подигравателно презрение.

– Поздрави, Анаил... властелине.

Създанието се поклони театрално, ала с насмешилв жест, сякаш самото понятие за подчинение му бе чуждо.

– Сол Р'Хаал... – гласът на Анаил бе хладен. – Ти не си бил викан.

– Не съм и длъжен да бъда. – Демонът се усмихна, оголвайки зъби, остри като ками. – Ти може и да носиш короната на Мрака, но не всеки в Бездната признава властта ти. Аз съм роден от Пустотата. Не съм ти слуга.

Той се завъртя и насочи погледа си към Аделина, като че вкусваше присъствието ѝ.

– О, колко красиво! Бог, който се е продал за любов. Тъмният господар, свел се до обезумял обожател. Колко трогателно! Колко жалко!

– Отстъпи – предупреди Анаил. – Тя не ти принадлежи. Нито имаш правото да изискваш, нито ще получиш каквото и да било от нея.

– А ти какво получи? – процеди злокобно демонът. – Когато тя ти обърна гръб? Когато избра онзи... брат ти? Любовта ли те издигна... или те пречупи?

Сол Р'Хаал. се изстреля към тях с немислима скорост. Анаил посрещна удара му с вълна от черен пламък, примесен с пурпурни нишки светлина – знак, че чувствата му все още пулсират отвъд сенките. Те се сблъскаха със сила, която разтресе земята и раздра небето.

– Предател! – изкрещя Анаил. – Аз съм твой господар!

– Ти си пленник на сърцето си! – изрева Сол Р'Хаал. и го прониза с шип от мрак. Кръв, тъмна като мастило, потече по бронята на Анаил, но той не падна. 

Създанието обаче продължи с жестоките атаки и още няколко пъти успя да нанесе поражения на Тъмния властелин.

“Не сега! Не още! Не и преди да я върна!”

Болеше неописуемо. Острието на кошмарния демон бе напоено с отровата на страха от поражението и бе предназначено да подчинява волята на поразения на тази на владетеля на Пустотата и Кошмарите. Само, че Сол Р'Хаал изобщо не подозираше с кого си има работа.

Очите на Анаил  проблеснаха. Той се издигна във въздуха, изпълнен с мощ, която дори Мракът не можеше да обясни – сила, родена от любов, болка и безкрайна решимост. Разпери огромните си криле, излъчващи пламъци, които поглъщаха всичко наоколо. Измерението на сънищата  се пропука, чу се болезнен писък, сякаш живо същество бе ранено. Но Анаил не се спря.

– Аз съм Анаил – Властелин на Тъмнината, Войн на Любовта! – изрева той. – И ти ще паднеш, защото оспори властта ми! Защото посмя да поискаш НЕЯ!

С последен вик, Анаил нанесе удар със силата на вселенско торнадо, изгаряйки Сянката до пепел. Сол Р'Хаал. изчезна в рев на отчаяна злоба, проклинайки всичко, преди да бъде разкъсан от самото пространство.

Мракът утихна.

Анаил падна на едно коляно, раненият му торс все още кървеше, но очите му бяха ясни. Той се обърна към Аделина. И тя не се поколеба – втурна се към него, прегърна го силно, без да се интересува от кръвта, от нараняванията, от разрухата.

– Ти рискува всичко... – промълви тя.

– Не го рискувах – отвърна Анаил, – подарих го. Заради теб. Заради онова, което означаваш за мен.

– Ами реалността на сънищата? Тя е напълно разрушена. 

– Не се тревожи за това сега. Важното е, че си добре. Че пак принадлежиш на себе си.

– Не, Ани. Принадлежа на нашия свят. Както и ти, и Самаил. А тримата заедно си принадлежим един на друг. Аз съм твоя и ти си мой.

– Аз съм твой и ти си моя. Х-м… Звучи като брачна клетва. Знаеш ли, ние всъщност така и не се обрекохме официално, когато сформирахме Триединството.

– Зная. Тогава не смятах, че се нуждаем от тази дребна формалност.

– А сега?

– Сега искам само да се върнем в реалността. Обаче, мисли му ако докато си си лягал до мен, си ме хванал за някое по-деликатно място!

Анаил нищо не отговори, но се усмихна. Неговата единствена се шегуваше, което бе добър знак.

Мракът се стопи като съня, от който излизаха. Заедно. Ръка за ръка. Острието в ръката на Анаил изчезна. Пропадналите стени се издигнаха около тях. Кръвта върху тялото му се разтвори като сянка от отминала болка.

И двамата се събудиха.

Очите му се отвориха първи – и пред себе си видя не развалина, не бойно поле, а балдахин, покрит с ефирна коприна, полюшваща се от утринен ветрец. Светлината беше мека, розовееща, сякаш времето се бе събудило с тях. Аделина лежеше точно срещу него – толкова близо, че усещаше дъха ѝ.

Нейните клепачи бавно се вдигнаха и двата ѝ сюрреалистични изумруда го погледнаха съсредоточено и преценяващо.

Тишината на безмълвието ги обви като плащ, прикриващ неудобството им. Все още имаше твърде голяма дистанция между душите им в реалността, за да си позволят нещо повече от откровен разговор.

Анаил леко се отдръпна, сякаш страхувайки се да не я нарани с присъствието си. Но Аделина протегна ръка. Уверено, макар и с лек трепет. Докосна бузата му, там където Сол Р'Хаал бе изгорил кожата, докато се опитваше напразно да го победи. Но вече нямаше белег. Само топлина.

– Беше реално, нали? – прошепна тя.

Той кимна.

– По-реално е единствено това, че съм твой, а ти си моя.

– Ти си спомняш…

Аделина се усмихна широко и Анаил се почувства благословено озарен от първоизточника на Вечната Светлина. По-щастлив не би могъл да бъде.

Не последва целувка. Беше още твърде рано. Но в тишината, в която не се нуждаеха от повече думи, нейното чело докосна неговото и ръката ѝ преплете пръсти в неговите.

Любовта този път не бе буря. А сигурен пристан след нея…