Това беше най-странната обява, която някога съм виждала. „Мога да създам най-красивата ви приказка, за да я изживеете”.
Беше под останалите, с по-малък шрифт и сигурно нямаше да я забележа, ако не беше думата „приказка”, защото аз самата пиша. Е, не приказки, имам няколко издадени криминални романа, и ми стана много забавно, като си представих какво би станало, ако някой реши да изживее моите романи. Със сигурност няма да му е никак приказно.
Имаше даден само адрес, без телефонен номер, и реших да не си блъскам повече главата с това. Иначе много вероятно бих се обадила, ей така, от любопитство.
Само че следващите дни все се улавях, че мисля за това, не ми излизаше от ума и започна да пречи на работата ми.
Що за човек може да напише подобна обява и какво в крайна сметка стои зад нея? Да изживееш собствената си приказка е твърде невероятно предложение. Колкото и примамливо да изглежда, звучи прекалено претенциозно, дори да не е казано в буквален смисъл. Добре, ами в какъв тогава?
Надали е продавач на билки с подобен ефект, защото би било равносилно на това да се рекламира дрога, да речем.
В крайна сметка просто отидох.
Къщата беше в най-западналия квартал на града, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. Когато отворих дворната врата, имах усещането, че тя ще остане в ръцете ми. Звънец нямаше, вместо това от дъното на разбутаното дворче ме залая кльощаво куче на верига, малко преди входната врата да се отвори.
Мъжът беше горе-долу на моята възраст, висок и слаб, с най-обикновена външност, но когато видях отблизо очите му, впечатлението ми се промени. Бяха толкова ярки, живи и дълбоки, че направо не изглеждаха истински върху лицето му.
Казах му за какво съм отишла и той ме покани. Наоколо нямаше жив човек и по принцип това би трябвало поне малко да ме притесни при тези обстоятелства, но не изпитах нищо подобно.
 - Разкажете ми за тази обява – помолих го, изведнъж почувствала се така уютно и спокойно, сякаш се намирах на гости на майка ми, а не при някакъв странен непознат.
 - Разбира се – любезно се отзова той – но всъщност в обявата е казано всичко. Споделяте с мен това, което искате да изживеете, аз го оформям като приказка и тя се сбъдва. Това е.
В мен се прокрадна за миг мисълта, че това може би е просто един болен самотен човек, чието място е в психиатрията. Или – някой от многото мошеници с уж фантастични дарби, чиито жертви стават наивни хорица.
Но тези мисли просто бяха пометени без остатък от все по-голямото, необяснимо доверие към този непознат.
 - Имате ли много клиенти? – попитах.
 - Намират се – кимна той. – Работата е там, че когато заживеят в приказката си обикновено забравят всичко останало. За това и няма голяма разгласа.
 - Но как го правите всъщност? Звучи доста странно...
 - Така е, не мога да отрека – усмихна се той. Имаше чистата, искрена усмивка на дете. – Изобщо нямам представа защо и как се случва. Но почти откакто започнах да пиша забелязах това. Рядко включвах мои познати като герои в приказките ми, но когато го правех, случваше им се точно това, което описвах. За жалост тогава още не бях наясно и имаше няколко малки инцидента, но слава богу, не с фатален край.
 - Господи! Наистина ли?
 - Ами да, но моите приказки винаги са с хубав край. Затова един ден реших да започна да пиша за хората. По поръчка.
 - По поръчка... - замислих се. – Интересно, какво си поръчват хората?
 - Най-често – материално благополучие, издигане в службата, безгрижен живот. Също – приятелство, щастлив брак, любов... Но напоследък любовта все по-рядко се търси.
 - И можете да им осигурите тези неща? Мислех, че това е само божие дело...
Той ме погледна внимателно с изразителните си очи.
 - Моята дарба също е божие дело, струва ми се. Аз съм само Неговият инструмент.
Не знам какво ми ставаше, имах усещането, че не мога да откъсна погледа си от него, държах се като прехласнато девойче. Ако това беше любов от пръв поглед, не беше работа за мен – караше ме да се чувствам страшно глупаво. Добре, че той ме попита каква приказка искам за себе си, че да се взема малко в ръце.
Не бях мислила изобщо за това и не знаех какво да му отговоря. Сетих се обаче за това, което той каза преди малко – че любовта присъства все по-рядко в хорските желания, защото на преден план се поставят къде-къде по-важните неща като материални облаги, високо обществено положение, гонене на кариера. И си помислих колко е прав – и за мен тези неща се бяха оказали по-важни, като че ли изобщо бях забравила какво е това любов. Живеех сама след последната си връзка, обхващаща няколко години съвместен живот без брак и без любов, по-скоро приятелство и навик, може би. Която достигна съвсем естествено логичния си завършек, след като той откри своята любов. Но не и аз – аз правех кариера на успешен писател и май успявах, без дори да си давам сметка, че нещо пропускам в този живот.
Затова, без повече да му мисля, реших какво ще е моето желание – исках си моята любовна приказка, с  прекрасния принц и всичките му там екстри. Би било прекрасно да изживея нещо такова, казах си, въпреки че като всички приказки и на тази ще ù дойде краят някой ден.
Той внимателно ме изслуша и ми каза да отида след няколко дни.
 - А цената? – сетих се, че не съм го питала.
 - Цената е вашето щастие – отвърна ми. – А то е безценно.
После допълни, че приказката започва да се сбъдва, щом бъде прочетена и аз веднага ще почувствам това.
Тръгнах си, и колкото повече време минаваше, толкова по-силно ставаше съмнението ми. Защо ли изобщо се вързах на тази история, разсъждавах унило, та сега да си блъскам главата как да престана да мисля за този тип, който по всичко изглежда е просто някакъв луд човек с мания за вълшебство. Та нали ако можеше наистина да превръща приказките в реалност, щеше да започне най-напред от себе си, а не да живее в тази мизерия.
Но колкото и да се убеждавах, че всичко е една фантазия на болен мозък, в уречения ден все пак отидох. Той ме чакаше с готовата приказка и изглеждаше страшно развълнуван, когато ми я подаде, ръката му трепереше.
 - Наистина се постарах да стане много специална – каза с трепет – и мисля, че това е най-добрата ми приказка досега.
Започнах да чета, но така и не успях да стигна до края – беше толкова красиво написана, така докосваща и истинска, че очите ми се напълниха със сълзи.
 - Толкова е красива... благодаря ти... – едва прошепнах, и вече усещах промяната, за която той говореше. Беше прекрасно.
Тогава той ме целуна.
 - Този път направих нещо повече – устните му почти ме докосваха, когато го каза. – Описах и себе си в твоята приказка, макар това да означава, че ще изгубя дарбата си. Защото просто ставам един от героите си.
 - Но защо го направи? – разтревожих се – Какво ще стане сега?
 - Сега двамата ще изживеем нашата приказка, защото не искам нищо повече от това да бъдем заедно.
После ме целуна отново, после го целунах аз, а след това...
Чак след време веднъж като почиствах ,случайно попаднах на листовете с нашата приказка и се сетих, че тогава така и не я дочетох. Разгърнах я с вълнение, макар да не очаквах нищо по-различно от обичайния финал – той и тя заживели щастливо, и после следва неизбежният „край”.
Но вместо това видях, че там пише „без край”.