Майка ми си счупи носа за втори път през юни. Първия път, месец по-рано, една приятелка я беше намерила, паднала по очи, до една будка за вестници в квартала. Стискала в ръката си запалена цигара, а огънчето се било залепило за дланта й. Не викала. Твърдо отказвала да се изправи. Сигурна съм, че също толкова твърдо е отказвала и да падне, но земното притегляне си беше свършило работата.
  Сега трябваше да отиде на скенер. Тъй като в нашата болница нямаше, двете хванахме един прашен автобус до близкия градец. Настанихме се на първите седалки зад шофьора, най-омразните ми, но мама и до там едвам се добра. Тя гледаше стреснато, все едно вижда нещо страшно точно зад теб. Всеки пътник, който спираше очите си върху нея, бързо хвърляше притеснен поглед зад гърба си. Носът й беше отекъл, черен, с плавно преливане към лилаво. Изглеждаше онеправдана и наказана от живота. Всички ни гледаха строго, като квартални отговорници. Сядаха далече от нас – остаряването е заразна болест. И така пътувахме – под карантина.
  Малко преди да пристигнем, тя рязко извърна главата си към мен, като птица:
- Къде е баща ти? – звучеше като човек, който току-що се е събудил на непознато място. Аз просто си зяпах напред. В такива моменти се срамувах. И се срамувах, че се срамувам и така – до безкрай. Мама обаче не се срамуваше. Гласът й беше изнесен – глас на учителка по литература:
- Баща ти къде е? – сега вече целият автобус внимаваше.
- Ние сме до тук – казах на шофьора и той наби спирачки.
Тя запълзя към вратата. Точно преди да слезе, тържествено се обърна към всички присъстващи:
– Къде е баща ти?
Избутах я грозно навън.

  Бяхме на магистралата за София. Почти никой не слизаше в градчето и затова не ни закараха до автогарата. Трябваше да пресечем жп-линията и да стигнем до една от двете болници. За предпочитане, до по-близката. Мама правеше трогателни, малки крачици. Ако беше
бебе, щеше да е съвършена. За съжаление, при нея процесът е обратен на прохождането. Тя повървя малко и седна право на релсите.
- Много се уморих – каза.
Линията беше действаща, иначе майка ми никога нямаше да седне там. Гледах я как се грее на слънцето. Зад нея, на стената на някакво изоставено хале крещеше прочувствен надпис: “Лидка е свиня“.
– Стани от там, ще ти дам една цигара.
Тя се подчини. Стъпихме на чакъла от другата страна на траверсите и ръката й, свита като кокоше краче, се стрелна крадливо към мен:
- Дай !
...
  Лекарите винаги ми изглеждат красиви. Внушават ми нездраво спокойствие и убеденост, че всичките ми проблеми ще се решат, тук и сега.
  С доктора разговаряхме през нещо като гише – вратата на стаята със скенера беше разрязана през средата и долната й половина беше залостена. Бях се облегнала на нея да си почина. Все едно се бях опряла на ограда на къща и си бъбрех със стопанина.
– Вратата е така заради децата – гледаше ме в очите. – Да не влезе някое, все пак излъчванията са опасни. Госпожата може да влезе. И вие също – гласът му беше хубав. Аз се отделих от вратата и той ме видя в цял ръст:
– Няма да влизам, за бременни е забранено. Заради радиацията – усмихнах му се невинно. Той застина. Почти не ме погледна повече.
Мама беше някъде зад мен. Пациентите се отдръпваха пред носа й като водите на Червено море пред Мойсей. Докторът я пое от прага.
- В кой месец сте? – попита от неудобство.
- „В месеца на счупения нос“ – идеше ми да изкрещя.
- В петия – отговорих и се обърнах към коридора.Смеех се.
Последното, което видях през затварящата се врата на кабинета беше мама, легнала на скенера, приличаща на уплашеното куче – космонавт Лайка. Видях и треперещите ръце на лекаря. „Дали не пие?“ – помислих си и продължих да се смея. Смеех се, докато пиех кафе в бюфета на болницата. Смеех се, докато пътувахме обратно с нея към нашия град. Нейното лице все още стъписваше и объркваше. Тя влачеше крака, губеше се и правеше безобразия, но беше спасила лицето си – аз го съхранявах. На излизане от кабинета беше казала:
- И да спреш пиенето, ей!
- Мама винаги успяваше да си отмъсти на света.

  В къщи баща ми ни отвори разтревожен. Тя просто мина покрай него и тръгна към спалнята. Преди да влезе там се обърна към мен:
- И не ми каза къде е баща ти! – носът й хвърляше сини отблясъци по стените като лампа на полицейска кола.
– Отивам да спя – додаде мама и изчезна. Като в приказките.
А татко гледаше объркано след нея и се вайкаше:
- Тази жена ще ме убие един ден. А ти какво правиш? Спри да се смееш!
- Спри да се смееш! Смееш се без причина.
 Да, това правех, тате.