Седнах на последния ред в полупразната зала, както винаги, сам.

Бях се замечтал за нещо, както обикновено. Докато се наслаждавах на топлината, която се процеждаше от климатика, се  чу скърцане на стъклена врата. Погледнах през рамо и го видях - БЕЗДОМНИКЪТ.

Попита ме съвсем учтиво:

- Може ли да седна до теб?

А аз му отговорих изненадващо:

- Да, разбира се, седни.

Нямаше как да не забележа съвсем новите му лачени обувки. Стояха му перфектно на фона на вече почти изтърканите сиви плочки. Отразяваха неговата истинска същност, онази, която другите не забелязват.

Зарадвах се за него - затова, че някой все пак е видял с други очи на БЕЗДОМНИКА, давайки му лачени обувки и в същото време му завиждах за това.

Отпуснах се на стола и със скръстени ръце се замечтах - отново.

Дойдох на себе си, „събуден” от мириса на „Парфюма на клошаря”, който се носеше от бездомника.

Обърнах се плахо към него и го погледнах. Огледах го добре.

Беше стар, с брада, облечен в шуба, която отдавна е загубила своя цвят. Носеше торбичка, в която имаше мухлясал хляб. Може би това беше неговата вечеря, неизядена, за да си я запази за закуска - кой знае!

Погледът ми се спря на неговата шуба с изчезнал цвят. Беше мазна и протрита. Но в един момент се превърна в мазно огледало, в което видях собствения ли лик. Отражение на моето собствено безсилие.

Заплаках.

Събирах сълзите си в шепи, докато се напълниха догоре. А след това измих със тях лицето си, опитвайки да забравя видяното.

След това той си тръгна - БЕЗДОМНИКЪТ.

А аз останах. Мечтаейки за лачени обувки, като неговите, които другите да забележат и да видят в тях своята истинска същност, а не да гледат лика на своето безсилие върху шубата, която се превръща в мазно огледало.