Седнах на последния ред в полупразната зала, както винаги, сам.
Бях се замечтал за нещо, както обикновено. Докато се наслаждавах на топлината, която се процеждаше от климатика, се чу скърцане на стъклена врата. Погледнах през рамо и го видях - БЕЗДОМНИКЪТ.
Попита ме съвсем учтиво:
- Може ли да седна до теб?
А аз му отговорих изненадващо:
- Да, разбира се, седни.
Нямаше как да не забележа съвсем новите му лачени обувки. Стояха му перфектно на фона на вече почти изтърканите сиви плочки. Отразяваха неговата истинска същност, онази, която другите не забелязват.
Зарадвах се за него - затова, че някой все пак е видял с други очи на БЕЗДОМНИКА, давайки му лачени обувки и в същото време му завиждах за това.
Отпуснах се на стола и със скръстени ръце се замечтах - отново.
Дойдох на себе си, „събуден” от мириса на „Парфюма на клошаря”, който се носеше от бездомника.
Обърнах се плахо към него и го погледнах. Огледах го добре.
Беше стар, с брада, облечен в шуба, която отдавна е загубила своя цвят. ...