За да усетиш всичко това е необходимо пълно спокойствие и тишина, пълна концентрация...
Гора. Кристално гладко езеро. Тишина.
Лек вятър поклаща тревата съвсем леко.
Потапям ръка във вечно затихналата вода и оставам така за малко. След това си изваждам ръката съвсем бавно. Водата минаваща през пръстите ми издава най-красивия и чист звук. По повърхтността на водата се образуват най-нежните вълни, които си играят със светлината. Поглеждам си ръката... виждам, че е мокра, усещам водата по изсъхналата си кожа. Свивам я бавно усещайки живота, който водата може да даде и се опитвам да се слея с нея. Водата може да покаже колко изкривен може да бъде светът, който се отразява по вълните й.
Поглеждам нагоре към небето и виждам малки бели облачета, играещи си с вятъра в небето. Виждам птица. Чува се само тишина.
Лягам на брега на езерото върху меката трева. Поглеждам отново за миг към небето, след което затварям очи и продължавам да слушам песента на тишината, а тя е толкова прекрасна...
Прекрасна е като минаващата между пръстите ти вода, като леко разклащащата се трева, като синьото небе.
Тогава си представяш една голяма, черна бездна, в която падаш, но не изпитваш страх. Няма страх и ужас, а спокойствие и блаженство.
Доакто си представяш всичко това, си отваряш дланта и захващаш стръг трева. Стисваш го леко, усещайки мекотата на живота, впиващ се в нея и се събуждаш от тъмния сън, който сънуваш, но вече е станало късно.
Когато отваряш очи очакваш да видиш светлината отново, но светлина вече няма. Слънцето се е скрило и ти отново оставаш в тъмното, откъдето не можеш да излезеш.
Тогава започваш да виждаш и красотата на тъмнината. Поглеждаш напред и виждаш как лунната светлина блести, отразявайки луната във водата, затихнала във вечното си спокойствие. Виждаш безброй звезди на небето и тогава си помисляш...
„Там някъде има едно място, което е като огледален образ на това. То си има една изгубена душа като мен, която също си мисли какво ли прави тази изгубена душа в момвнта? За какво ли си мисли?" Отговор обаче няма. Тишината продължава да властва, а мракът е все тъй красив, че не искаш да изгубиш това чъвство. Тогава отново лягаш на тревата и продължаваш да гледаш към безкрайно-дълбокото звездно небе и падащите звезди.
Оставаш така с часове и чакаш земята и небето да те заредят с енергия, която ще ти помогне да се изправиш. Енергия, състояща се от безкрайната тишина, безкрайната красота, безкрайните чувства и усещането, безкрайната гледка и ти си в центъра на тази безкрайност. Защото ти задвижваш безкрайността. Ти си моторът, ти си сърцето, ти си душата на безкрайността.
© Борис Керемедчиев Все права защищены