Бе слънчев августовски ден. До където погледа стигаше се виждаше само безкрайно синьо. Морето се сливаше с безоблачното небе, докосваха се там далеч на хоризонта, споделяха кратка целувка преди да се отдалечат отново. В далечината плуваха делфини, които подскачаха и танцуваха във водата. След това продължаваха своето безкрайно пътуване към непознати морета.

            Водата бе кристално чиста. Мартин бе седнал на ръба на лодката, загледан в дълбините на безкрайното море. Долу се виждаха сенките на разноцветни рибки, които се стрелкаха бързо във водата. Кафявите медузи със сини пипала плуваха на повърхността, движеха се с грацията на балерини. Тези опасни, но така красиви същества го изумяваха със своите необикновени багри.

            Синьокраките рибояди се издигаха високо в небето, сякаш се опитваха да се докоснат до слънцето. Летяха в опит да достигнат звездите и след това се спускаха бързо във водата. Бяха точни и смъртоносни в залавянето на своята храна. Малките сребристи рибки висяха от човките им и се мятаха безуспешно в отчая опит да се освободят от оковите.

            Мартин бе близо до Галапагос. Бялата му яхта се казваше Марина. Бе кръстена на момичето, което той остави  преди повече от година. Бръкна в джоба си и от там извади нейна снимка. Бе измачкана и избледняла, но на нея все още се виждаха чертите на едно безкрайно красиво момиче. Кестенявата коса бе къдрава и се спускаше върху раменете. Зелените ѝ очи гледаха влюбено, по страните на перлената ѝ кожа бе избила руменина .

Спомни си денят, в който самият той направи  тази снимка. Бе топло априлско утро и те се разхождаха, хванати ръка за ръка в парка, бяха безкрайно влюбени един в друг. Тя бе облечена в нежна розова рокля, имаше перлено колие на шията си.

Той не знаеше защо Марина така го обичаше. Бе висок и грубоват, с винаги разрошени  черни и къдрави коси, с набола брада на лицето си. Обличаше се с обикновени тениски и дънки, но това красиво и нежно момиче бе влюбено до смърт в него. Той бе неуловим като вятъра и също като него обичаше свободата си.

Един хубав летен ден, също като този, Мартин се събуди и усети, че не може да се побере в рамките, които му поставяше Марина. Взе достатъчно пари и замина без да ѝ каже и една думичка. Не можа да събере смелост да се изправи пред нея и да признае, че не може да живее така затворен.

Сега носеше само раздърпани светли тениски и шорти, вече не се бръснеше изобщо. Прекарал повече от година сам, без нито един човек, който да смущава мислите му освен красивата му приятелка. Сещаше се за нея всеки ден, но знаеше, че не би могъл да ѝ даде това, което ѝ бе нужно.

Загледа се в далечината, на ясното небе се бе появило едно малко, бяло облаче. Почувства свободата дълбоко във вените си- онази еуфория, която можеше да му даде само безкрайното море. Вдиша дълбоко соленият въздух , а в далечината видя една голяма, морска костенурка. Плуваше бавно в безкрая. Бе сама, но никога самотна, точно като самият него. Той почувства във вените си бушуващата кръв, която препускаше и пулсираше. Тук той можеше да бъде себе си както никъде другаде. Макар да бе наранил момичето, което щеше да носи винаги дълбоко в сърцето си, той знаеше, че не можеше да се промени дори заради Марина. Тя го бе обикнала точно такъв- свободен и див, красив и неуловим като самият вятър. Може би някой ден щеше да се върне при нея, вероятно отново щеше да потърси спокойният пристан на нейното сърце, но сега му харесваше да бъде сам с безкрайното море.