7-ми март:
Дъщеря ми е родена на този ден. Вече изтича. Наближава полунощ. В хотелската стая съм. Гледам телевизия и пиша в дневника си.
Нещо се е случило. Лошо. Коварно. Извънредна емисия новини. Властта се обръща към нацията. Спешно. Говори някакъв генерал. Не помня как се казва. С прискърбие, печална физиономия и траурен тон той съобщава, че сме нападнати от неидентифицирано, смъртоносно и невиждано по мащабите си зло. Не нашите мащаби, а световните. Зараза. Вирус. Нищо не съм усетил. Не съм, защото опасността е невидима. Вече болестта е извършила покушение. Двама са пострадали. Има жертва. Започна се...
Преди няколко дни, същият човек с пагони, заяви публично, че този грип няма да стигне до България. Как да вярваш на такъв войник? Нищо не е случайно. Приятел е на премиера...
8-ми март:
Една дама ме изигра. Излъга ме на собствения си празник. Не я познавам лично. Приятелка от социалната мрежа. То там кой с кого не е?! Направо оргия...
Трябваше да пея в ресторанта ù. Два часа преди да го направя тя ми се обади. За да отмени ангажимента. Нямало резервации. Клиентите били уплашени от новия вирус. И ми затвори телефона. Права е дамата. Нейната печалба ù е по-важна от моята загуба. Добре, че не разчитам на хонорари от подобен тип. В миналото си бях застраховател. Застраховах съвсем професионално. И успях да заделя малко пари. За черни дни. Като днешните. Тогава работех същото, което правят политиците днес...
Дамата има късмет, че сега не е преди. Тогава щях с всичките си колеги и семействата ни да посетим ресторанта ù. Гладни. За нейна сметка. Но това време го няма вече. Затова сега, когато те изиграят, просто преглъщаш.
Вместо да пея, вечерях в приятна компания. В ресторант с име „Операта“. Пих бяло вино. Гледах ноти на стената. После се прибрах. В хотелската си стая. Почти пиян. Мен малко ми трябва. Преди да заспя, една друга дама ми сподели, уж небрежно и неангажиращо, че съм можел поне едно цвете да ù подаря. Така ли? Пропуснал съм този фриволен жест. Прекалено съм напрегнат напоследък. А и този вирус... Та нали вечеряхме в „Операта“? Това било друго. Подареното цвете показвало изисканост и внимание. Вечерята била нещо рутинно.
Съвременните дами са много обиграни. Стремят се да ти вменят хронична вина. Трупат запаси от чужди вини. Явно ги топли. След време започваш да се чувстваш като отрепка, прегазила дете, ближещо сладолед на пешеходна пътека. Заради угризенията, които са попили дори и в бельото ти.
Не и аз. Аз не съм изискан. Затова съм татуиран. Заспах с чувството, че съм невинен. Дори не гледах телевизия...
Петък 13-ти:
Един отказа да поеме протегнатата ми ръка. Не разбрах защо. В първия момент не осъзнах. Било негов личен избор. Приех го. После се сетих, че ми намеква за вируса. Заради него било опасно хората да се докосват. Добре. Нищо не губя.
Сбогувах се с всички колеги. Тези от операта. Вирусът засягал само старите и тези с беззащитна имунна система. Аз съм и двете. Може да не се видим повече.
Днес трябваше да е премиерата. Няма да е. Екипът се разпуска. Обявиха затягане на мерките. Правителството. Прекратяват се всички културни мероприятия на закрито. Пропадат всичките ни представления. Неизвестно докога. Много ме е яд. За първи път съм толкова подготвен за нещо, за което иначе дълбоко вярвах, че не ставам. На последните репетиции дори и диригентът не ми направи забележка.
Взех си довиждане с всички. Най-много с балета. Шегувам се! Дори не им знам имената. Шегувам се! Знам им дори и фамилиите. Майтап си правя! Никога дори не съм заговарял момиче от балета...
Решихме да се съберем в един ресторант. Всички. Да се почерпим. Казах им, че след малко ще дойда. Излъгах. Благородно. Искам да се прибирам. Някъде...
Мразя този град. В него ми откраднаха премиерата. Отнеха ми я. Експериментите на биолозите са виновни. Готов съм доброволно да се заразя, но да изиграя злодея...
На магистралата съм. Отивам си. Леко съм разочарован. Леко ли? Не заради балета, а заради проваления спектакъл. Не отидох до нашите. Опасно е. Чухме се по телефона. Разбрахме се със сина ми да им пазарува. За да не излизат. Нищо ново. Стандартна процедура. При всеки грип постъпваме по този начин. С децата не ходим при родителите ми. Контактуваме от дистанция.
* * * * *
Уморен съм. И пиян вероятно. Заспивам в тъмното на ноща. Тялото ми се отпуска. Бях мобилизирал всичките си сили в тази опера – физически, емоционални и интелектуални. Вече си представях аплаузите. Сега нищо. Просто съм уморен и заспивам. Всичко свърши и се срутих. Няма повече за какво да съм силен. Антидепресантът действа. Само две чаши. Няма да се самоубия. Поне не тази вечер...
16-ти март:
Синът ми има рожден ден. Добро момче.
Светът е в пандемия. Човечеството обяви война на вируса. Преди това обаче го създаде...
България е в извънредно положение. Очаква се да стане военно. Социалните мрежи са театрални сцени...
Всички сме в парализа. Няма по-важно от това да не излизаме от вкъщи...
Вирусът ще ме превърне в алкохолик. Всяка вечер пия. По две чаши червено вино. Вероятно и ще надебелея. Ако остана жив...
18-ти март:
Заинтригуван съм. От случващото се. Като психиатър , вторачил се в своя неизлечимо болен пациент.
Гледам телевизия и пия вино пред отворения лаптоп. Вед спи до мен.
Никога не съм виждал премиера толкова омърлушен. Все едно някой му е откраднал любимата играчка – желязна пожарникарска количка. Властта се е събрала при президента. Дават ги на живо. Знам защо е омърлушен. Забелязвам, че е кисел, защото съм психолог. Щях да напиша психопат...
Не е унил заради щетите, които нанася вируса. Дреме му. Гадно му е, че не е в епицентъра, център на вниманието. Рядко му се случва. По-важен от него в момента е президентът. Сигурен съм, че министър председателят би пожертвал животите на една трета от избирателите си, но да не му се случва това в момента. Друг да не му дава думата.
Всички говорят за разрастващата се зараза, само той за пари. Този вирус ще ни излезе през носа. Това аз го казвам. Вече сме били няколко милиарда назад. Това премиерът го казва. Само три дена сме в криза. Починали са двама възрастни човека и десетина са болни. Убеден съм, че поне няколко години този вирус ще е виновен за тежкото положение на страната. Пак аз го казвам. Премиерът ни го намеква още отсега. Държавата се издържала само от данъците, а сега хората не работели. Най-накрая си го призна! Че ние му плащаме сметките.
В девет вечерта хората пак ще ръкопляскат по терасите. Прекопираха го от италианците. Нямаме ли свой почерк? Нямаме. Това било в подкрепа на медиците, които си рискували живота. Та ние още нищо не сме видели. В Италия нещата са коренно различни.
Не излизам на терасата. Винаги правя противоположното на другите. И после си сърбам попарата. Но пък кефът цена няма...
Някои от лекарите в България напускат работа. Не искат да работят при такива примитивни условия. Правителството гласува дали подобни „дезертьори“ да не бъдат „бичувани“. Сега нека се съберем по терасите, за да освиркаме правителството. Не, ние освиркваме недоволните лекари. В социалната мрежа. Били дали клетва. Затова псуваме на майка тях. А ние каква клетва сме дали? Да бъдем верни на патриотизма към мобилните данни? А правителството не се ли е клело? Ако изметем тези тарикати, ще стане толкова хубаво, че дори и чума да ни споходи ще ни се стори като карнавала в Рио. Но ние няма да го направим.
Не съществува „ние“. То почти се е преселило в чужбина. Дано останалото не го убие вирусът!
Един човек, собственик на фирма, дари двеста хиляди лева на болница. Да купят апарати за дишане. Всички българи го пожелаха на клада. Виртуално, разбира се. Защото поставил условие, неговите служители да са с предимство, ако се наложи. Напълно съм съгласен с него. Подкрепям го. Тя и болницата в началото подписала договора, но заради фейсбук клюкарките се разколебала. Сега човекът ще ги дари другаде. Естествено, че ще е с предимство. Парите са негови. Но българинът не гледа, че чашата му е наполовина пълна, а се вайка, че е наполовина празна. Защо някой друг безвъзмездно не даде толкова пари? Работниците на този човек са в работоспособна възраст. Тези апарати са за критични ситуации. На млад човек едва ли ще се наложи да ги използва. Но завистта е прокоба. Тя ще ни убие по-бързо от правителството и вируса. С тези апарати по-скоро ще се лекува някой друг, отколкото хора от фирмата на дарителя. Сега колко апарата ще има? Нула.
Винаги някой се е ползвал с предимство. Нима не е така? Винаги някой е бил привилегирован. Премиерът или някой от правителството ще се наредят ли на опашка, ако имат нужда? Не. Те са безценни. Незаменими. Непрежалими. И то без да са дали лев. Само са взимали. Но ние си траем. Освиркваме този гаден бизнесмен, че не дава пари просто така. Искаме на нас да ги даде. Ей така. Без условия. Безвъзмездно. Ами дайте тогава вие! Онзи шеф на артистите – не му помня името, когато получи инсулт, веднага дойде хеликоптер от премиера и го спаси. За другите защо не лети? Защото има наши и ваши. Когато баща ми получи инфаркт, дори и линейка не дойде. Била на друг адрес. Носих възрастен мъж, като бебе на ръце към спешното, а там ме помолиха да си изчакам реда.
Освиркахме и хората в Банско. Тези, които не са оттам и искат да се приберат по домовете си. Прегряхме социалната мрежа от завист и злоба. Да не били ходили там. Било война. Трябвало да търпят.
Да ги прегледат и да ги пуснат. Трябва да се разчита и на човешкия разум. На съвестта. Нали заради това раздават на сульо и пульо разрешителни за носене на оръжие? Защото им се има доверие. Нали вие сте си у дома? Как ще ви заразят? Те да не са химическо оръжие?! Нима няма хора по улиците? Банки, магазини, болници, аптеки, фирми... Всичко работи. Хиляди човеци са това. Полиция, военни. Парламентът защо са толкова хора на едно място? А срещата в президентството? Бяха един върху друг. Защо не си говорят мобилно? Както учат уроците си децата. Англичаните защо ги изтърваха? За тях не мрънкате. Че обикаляха из цяла София. Мърлява работа...
19-ти март:
И днес не си останах вкъщи. „Няма те да ми кажат“... И аз като вас – пълен съм с клишета. Ненавиждам лозунгите и липсата на собствено мнение.
Всеки ден ходя с Вед сред природата. Днес се отрекох от него. От кучето си. За първи път. Разминавах се с една дама по пътя и тя ме помоли да го вържа. Носеше маска и не ми хареса тонът ù. Пълна противоположност бяхме. Нямаше как да го вържа, защото беше без повод и нашийник. Той да не е звяр! Попитах я, защо да го правя? Защото бил куче. Казах ù, че не е мой. За първи път го виждам. Отвърна ми, че мисли, че я лъжа. Ако можеше да мисли, нямаше да ходи сред дърветата с маска. Маски носят само болните. Проявих интерес, дали не е заразена? Предложих ù да я прегърна. Изкрещя, че съм луд...
Пак пия вино. Не пропускам и новини. Няма такова шоу. Преди час проведох съдържателен телефонен разговор. Мой приятел, всъщност вече ми е само познат, ми се обади, за да ме разпитва за една жена. Видял, че ми е позната в социалната мрежа и решил да поиска повече информация за нея. Виртуално се били сприятелили. Дадох му информация. Казах му, че съм интимен с нея. Че имаме връзка и много би ми се искало да не си контактува с нея. Помолих го. Защото имам сериозни чувства към дамата. В крайна сметка това е само една непозната за него жена, а мъжкото ни приятелство е толкова позитивно. Той леко се изненада. Явно му се иска да контактува с нея. Личи му. И нека го направи, но първо да ми засвидетелства почтеност. Извини се и ми обеща да не си общуват. Не го интересувала повече. Благодарих му. Голям жест.
Нямам нищо общо с тази, за която той ме пита. Дори не съм я виждал на живо скоро. Не знам как изглежда. Бяхме колеги. Някога. Сякаш в друг живот.
След малко тя ми писа. Изпрати ми копие от техен чат. Пресен. Свеж. Как той и се обяснява в любов. Малко след като ми обеща никога да не прави така...
Има един въпрос, който ме кара да се чудя: мъжете ли оглупяват, когато става въпрос за жени или жените са по-нестабилни, когато става въпрос за мъже? Това ми е любопитно още от времето, преди да бъда интимен с жена. Бях на около двадесет и три...
Слабият мъж може да те предаде, заради пари или жени. Силният – само заради жени. Това не е цитат, а мой извод.
Спокоен съм за изхода от ситуацията. Ще ви кажа защо. Струва ми се, че този вирус е създаден от интелигентни хора и е едно разумно същество. Като всяко такова и той няма да се застои в България. После премиерът пак ще се хвали как се е справил с невиждания враг и колко животи е спасил. Спасил ни е живота, но няколко години ще погладуваме. В замяна на това великодушие. И ще стане танто за кукуриго. Ще има повече умрели от глад, отколкото от вируса. Но ние и това ще изтърпим. Изтърпяхме Тодор Живков, та протежето му ли няма да понесем...
© Константин К. Все права защищены
Щом като е бил застраховател, престъпник, мутра, все тая какво, излежал ли си е присъдата за извършените престъпления? Не е ясно. Обаче същия в момента ми прокламира собствения си висок морал... Колко удобно и лесно....
Аз на Джон Маквикар, който се ожени за българка повече бих повярвал, той си излежа присъдата, после стана журналист. Има си последователност и ред, а доверието се печели много трудно.