Тъга... Ярост... Безпомощност... Гняв... Ярост... Безумие...

И за какво? Като че ли нещо има значение в края. В края, когато няма да има безкрайни поля, няма тъжна песен на щурци. Когато намерим ангела, лежащ безжизнен на грубия асфалт, премазан на пътя от прелитащ камион. Когато всичко се окаже лъжа...

Събуждам се, над мен тегне нощта. Покрит съм с роса. Всъщност е топло. Щурците току-що завършили своето представление. Изправям се, този път съвсем реално. Вятър има, тревата обаче ниска, не помръдва. Листата на близкото дърво шумолят приспивно. Нещо светещо се белее, та чак синее на асфалта. Приближавам с нарастващо любопитство.  С всяка крачка светлината намалява интензитета си. Когато бях на около десетина крачки от нея, тя промени цвета си. Това ме накара да забързам крачка. Докато стигна, светлината се бе изменила от циан, през бяло, до жълтеникаво червено. На пътя, насред локва от кръв и перушина, лежеше безжизнено тялото на ангела. Множеството открити фрактури предизвикваха желание за отвратен бяг в обратна посока, но светлината сякаш те улавя. Грабва съзнанието ти и не го пуска. Улавя го, прониква в него, разбира колко струваш, що за човек си. Улавя го и те задържа. Следващият камион се задава. Чувам го, усещам го , виждам го. Вече долавям клаксона. Опитвам се да побягна. Но краката не ме слушат. Та аз дори не ги усещам. Опитвам се да извърна глава, да се обърна, по някакъв начин да се отскубна. Но осъзнах, светлината контролираше съдбата. Камионът наближава, вече усещам светлините по гърба си. Бученето на гумите, ревът на мотора, тресенето на асфалта.