Най-после и в моя двор изгря слънце. Дойде сабахлен жената и ме изрита да ставам; каза, че кучката се окучила, балдъзата избягала с един герентовец, а на комшията му умряло магарето, щото било гладно и изяло един празен найлонов чувал. Щяла да умре за малко и тъщата, понеже от лакомия се задавила с кокоши кокал, но за кутсуз  ветеринарят, дето лекувал магарето и не успял да го излекува, този път се намесил в решаващия момент и бръкнал в гърлото с пенснетата, с която бъркал в магарешкия задник, та извадил кокала. Проклетницата веднага се ококори и още незавърнала се съвсем от оня свят, се нахвърли върху мен: „Да пукнеш дано, мискинино, къде си ми затрил ченето!" Дъртата си беше внушила, че всички неприятности, които и се случват на стари години, се дължат на мен, дори че използвам нейното чене и поради склерозата съвсем беше забравила, че още лани като хранила прасето, кихнала и ченето паднало в коритото, а прасето моментално го схрускало. От тогава тя не може да глозга кокали и предпочита каши, но все се заяжда с мен заради това пусто чене. Жената и тя непрекъснато реве, че не съм проявявал съчувствие и не давам пари за зъболекар, ама от къде да взема пари; то в тези времена е по-лесно да си смениш тъщата, отколкото да даваш пари за зъболекар; искат майка си и баща си. Сега чакам да умре дядо Маню, че е на легло и бере душа, но каза, че направил завещание и обеща  като умре да подари своето чене на тъщата. Някога преди стотина години двамата имали задявка, но работата се разтурила, когато дошла баба Манювица и двете се хванали за косите. Тогава дядо Маню успял да избяга и се покрил в казармата, но го намерили и го оженили за баба Манювица, което изглежда не му е било дип по сърце, защото много по-късно на стари години, когато се напиеше, той надуваше гайдата и правеше серенади на тъщата, която междувременно благополучно бе овдовяла. Тъщата обикновено обичаше да се заяжда с мен, но я беше страх от баджанака Вълчо, щото в едни трудни времена, когато вдигнаха акцизите, го избрахме за кмет. Това се наложи най-малко поради две причини: беше бивш партизанин - преспал в гората цяла нощ на осми срещу девети септември и върнал се сутринта  като победител, а освен това пиеше като змей и стреляше с пистолета в тавана. Когато го намериха в кръчмата и му съобщиха, че булката му избягала в Геренто, той погледна замислено с премрежен поглед и рече: „Чакай малко сега да си допия ракията" и после - зяпайки към покрива на черквата добави: „ Чини ми се, че тази камбанария се е килнала и щъркелчетата май ще се изсипят от гнездото. Трябва да го оправим и да хванем попа да почерпи." После увеси глава и задряма на масата. Викам му: „Хайде да отидем да ударим две тояги на герентовеца и да приберем балдъзата, бе човек", а той махна с ръка: „Остави, не е толкова спешно!" Явно човекът си имаше по-големи грижи - тежка е царската корона. Така че проблемите се решаваха от само себе си, а най-голям късмет беше, когато още същия ден намерих умрялото магаре на комшията; ахмакът го бе заровил в една дупка край село,  щото не можел да яде магарешко и хвърлил отгоре малко пръст. Та когато прогоних помиярите, дето клечаха наоколо и разрових, пред мен се откри прекрасна гледка: цяло, съвсем прясно магаре - току що предало богу невинната си душица. Нищо му нямаше на хайвана, дори червеите още не бяха го полазили и аз бързо се заех с работа. Одрах го, разфасовах  го посолих и опънах кожата. От тази кожа можеше да се направи не само тъпан; ставаше и за цървули, въпреки че сега на мода са маратонките. Месото наблъсках в един чувал, червата и кокалите хвърлих на кучетата; няма смисъл да ги нося на тъщата, щото докато не умре дядо Маню, тя не може да глозга кокали без чене.

Най-голям спор възникна за главата на магарето, щото мина от там Шанко циганина, разгони кучетата с тоягата и прибра главата в торбата. Вечерта откъм циганската махала  се понесоха писъци на зурни и лумкане на тъпани, а на сутринта черепът- оглозган до бяло се полюляваше на един кол от оградата. Това всъщност беше единственият останал кол, а ограда съвсем нямаше.

Както и да е, прибрах месото и взех инициативата. Очертаваше се великолепен пир.

Тогава мина от там баба Ставруда и рече, че трябва да черпя блага ракия, щото  балдъзата се оказала девствена след четвъртото раждане, но баджанакът Вълчо сам си изпил ракията и не оставил нищичко на нея. Обясних и, че това няма нищо общо с умрялото магаре - нека баджанакът сам се оправя, щом сам си е изпил ракията, но тя рече, че има общо и иска да пие и да ми бая за уроки, щото може моята жена също да избяга при някой герентовец. Много се изплаших от тая работа; тогава при мен щеше да остане само тъщата  без чене; като нищо може да ме кара да и дъвча залците и обещах да черпя с блага ракия, само че преди това трябва да туря месото в хладилника да не се усмърди.

Докато правех тая работа, довтасаха едни приятели от ловната дружинка и носеха две туби с вино. Те бяха на мнение, че не може да се пие вино без мезе, поради което са дошли да ми помогнат да изядем магарето; ето, че се намериха помощници.  Тъщата веднага нададе кански рев и започна да ги гони, че са се намъкнали в къщи с всичката кал, та се наложи посреднощ да се изнесем в ракиджийницата, където мероприятието можеше да се осъществи на спокойствие.

И както обикновено се случва, имаше една лоша и една добра новина. Лошата новина беше, че през нощта циганите бяха откраднали казана, а добрата, че вместо преварката, задигнали патоките (циганска работа), а самата преварка открихме в една дамаджана в стаичката на пазача, който от своя страна спеше на пода - пиян кьор-кютук. Както и да е, разпънахме софрата и открихме ловния сезон; малко след това откъм ракиджийницата проечаха любовни песни: „ Ти плакала ли сиии..."

На сутринта по първи петли, когато от изток бе започнало да се развиделява, вече  нямаше следа нито от ракията, нито от виното, нито от магарето. Ами сега ?!

Положението беше спасено от баджанака Вълчо, който сабахлен рано се появи със служебния автомобил - махмурлия от снощи и тръгнал да гаси пожари.

„Кво правите тук, бе мамка ви вагабонтска!"

„Здрасти, кмете, тебе чакаме"- отговори невъзмутимо Гошкин Генко.

„Аха! А имате ли нещо за пиене, че ми е засъхнало гърлото?"

„Няма нищо за пиене и точно в това се състои проблемът."

„Язък, язък - сериозен проблем!..."

„Ще ходим ли в Геренто да докараме балдъзата?"- намесих се аз, имайки предвид да се използва служебния автомобил.

Той ме погледна учудено и взе да мига.

„Виж сега,  нека не вземаме прибързани решения, има време за всичко - и продължи загрижено - та какво друго имате предвид?"

„Въпросът стои открит - обясни Генко - съвещавахме се и  решихме единодушно да те натоварим със следната отговорна задача като изпълнителен орган: Значи, вземаш двамата пъдари и горския и отивате в циганската махала. Измъквате циганите по бели гащи и им хвърляте един здрав лобут, докато си признаят. Нощес гадовете са задигнали казана и патоките, а тук народът няма какво да пие. Действай!"

Баджанакът Вълчо пребледня. Намръщи се и се разтрепери. Партизанската му и кметска душа  беше покрусена. От гърдите му се изтръгна ропот на негодуване. Чувството му за отговорност изригна като Везувий. С мъка се окопити и очите му засвяткаха зловещо:

„Какво, какво!? Откраднали казана и патоките ли?! Тяхната мамица поганска - сега вече ще им отпоря кожите!"