Плачеше... Плачеше от обида, от безпомощност, от мъка... заради предателството... Може би не дори не можеше да формулира защо плаче. Струваше и се, че светът се срутил, струваше и се, че няма път, по който да продължи...Чувстваше се съвсем сама и изгубена...

Предателство... Самота, разочарование... До днес вярваше, че има вечна любов. Мислеше, че я е намерила.Кроеше планове. Не, дори заедно крояха планове... преди седмица... или преди месец. Опитваше да си спомни, кога за последно е било... И кога спряха да мислят за бъдещето. Или поне той. Кога спря да я обича? Чудеше се как не забеляза промяната...

Кога? Защо? Как? Кога? Защо? Защо... Как... кога...

Въпроси... въпроси...

Нямаше отговори за тях. Само една мисъл - Бих искала да върна времето назад...

Ставаше все по-натрапчива тази мисъл. Първо й се искаше да върне времето назад, за да променя ситуации. Да може да усети момента, в който Стас охладнява към нея и да се опита да го предотврати. Отказа се. Не, не и се искаше вече да не се нагажда, да не се променя, заради някого, дори и заради Стас. Не искаше да се превръща в послушна кукла и с изрусени коси и токчета, като мадамата, с която го видя да се целува. Не!!! По–добре да го накара той да страда... Както тя страда в момента.

Тази мисъл мина през главата й, но много бързо се отказа и от нея. Не й се искаше той да страда. Това нямаше да я направи по-щастлива. И пак се разплака, и отново същата мисъл - Бих искала да върна времето назад...

Защо? За да може никога да не го срещне. Да, точно това иска. Да се върне в онзи ден преди  пет години. Когато пак беше в този парк... Пак беше сама. Пак  беше на кръстопът. Да, ако можеше да върне времето назад просто нямаше  да  отиде на купона. Тогава няма да се срещнат, няма да се запознае с него и сега няма да седи сама на пейката, да страда и да плаче.

Бих искала да върна времето назад...

И тогава се появи Той.

 Стори и се невзрачен. Незабележим.  И тъжен. Самотен. Без покана и без дори да попита седна на  пейката до Виктория. 

- Здравей! Ти искаш да върнеш времето назад, нали?

Стресна се. Не го познаваше. Помисли, че е промълвила нещо на глас. Хлипаше, но отговори много категорично

- Вървете си! Не съм ви канила. И да сте чули да си говоря сама, не е било предназначено за вас. Не се опитвайте да се възползвате от това, че сама жена седи в парка! Вървете си!!!

- Хей, спокойно – отговори непознатия – не искам да ти навредя. Искам да ти помогна. Нали ти поиска да върнеш времето назад. Не, не си говорила на глас, но все пак съм тук, точно по тази причина – да върна времето назад за теб. Щом това желаеш?

Погледна го недоверчиво. Не, погледна го направо зло...

- Никой не може да върне времето назад...

- Аааа, не е вярно. Всичко е възможно, ако човек силно го желае. А ти го пожела много силно, така че може да се случи. Аз пък много силно пожелах, да мога да направя това за теб...

- или за мен - допълни тихо.

- Кой си ти? Още малко ще кажеш, че си някакъв ангел-хранител, който е тук, за да изпълнява желанията ми... – каза със заядливи нотки в гласа. И досада.

- Не, не съм ангел... Ееее, името ми може би е малко ангелско... но само толкова Приятно ми е - Гавраил. Аз съм тук, защото трябваше да присъствам в твоето бъдеще... Вики...

- Вики?!

- Ами нали се казваш Виктория, мислех, че ти казват Вики.

- От къде знаеш името ми? Не се познаваме... – помисли, че някой й е скроил номер и се заозърта.

- От тук минаваше пътя ми, пресичаше се с твоя и... тръгвахме заедно по нашия, но... ти реши да не продължиш напред, а да върнеш времето назад и аз ще ти помогна за това.

Определено беше номер. Номер от някой, който я познаваше добре. "От тук минаваше пътят ми, пресичаше се с твоя и... тръгвахме заедно по нашия..." Шегичка. Затова не я беше страх от него. По–скоро беше започнала малко да се забавлява.. Шегичка, която да я накара да забрави лошото си настроение. Не знаеше, чия идея е, но в момента реши, че няма смисъл да мисли за това.

- Доообре, Арахангеле Гавраиле, така да бъде. Помогни ми да върна времето назад и никога да не се срещна със Стас.

- Добре, Вики! Така да бъде! Но има едно условие. Първо ще видиш, какво би ти се случило, ако продължиш сега от тук живота си. Ще го видиш и то някъде вътре в теб винаги ще бъде запечатано и ще го търсиш... цял живот. А после ... после ще бъде върнато времето точно така, че да имаш възможност да избегнеш срещата със Стас.

Замисли се... „Ще го видиш и то някъде вътре в теб винаги ще бъде запечатано и ще го търсиш... цял живот” - какво ли ще е това? Но бързо прогони тази мисъл и без това това е само една шега, една игра... Никой не може да върне времето назад.

 - Вики, това не е шега!!!

- Да, бе...

- Наистина не е! Готова ли си? Сега решаваш – искаш ли да върнеш времето назад? Да взимаш други решения, да изживееш наново последните  пет години?

- Давай! Искам! Да пътуваме във времето... - и каза много категорично -Бих искала да върна времето назад...

Непознатият я хвана за ръка и... Не разбра какво точно се случи.

Гледаше живота си някъде отгоре. Виждаше себе си като... като в буркан...

 Загледа се по-добре. Виждаше се усмихната и щастлива, някъде край морето.  Някой я прегърна от зад. Беше Гавраил. Стана и смешно. Що за име? Ако наистина е на море с тоз Гавраил, как ли го нарича всъщност?

Бързо минаваха кадри като на забързана филмова лента... Видя се в бяла рокля, букет в ръката. Зададоха и въпроса " Вие, Виктория..." –  Чу се как отговоря с „да” и до нея отново беше той - Гавраил...

После  - болнично заведение.   Усети болка... осезаема   Чак се замисли какво и е... Някой  я държи за ръката. Целува  я по челото... Е, че кой може да е  - Гавраил, разбира се... Силна болка ... Това ли е  раждане... Боли...

Тук  пък сега е  с деца... Охооооо!  Две!!! И близнаци  били – момче и момиче... Ето го и таткото .Този път  дори и не се замисли , кой е може да е той...

Училище, ученици... Студенти... Аууу тук май  дъщерята се омъжва ... Не,  сина е !!!  Не, не.. двойна сватба било  ... Гордост...радост, щастие... подкрепа...

Хахахаха ... А това тук е внучка .

- Виж, виж , Иле... Малката  Вики проходи...

-              Иле? – така ли ти казват- обърна се към Гавраил – А , малката Вики ? Тя  е нашата внучка...

-              Ти ме наричаш така.. Но не задавай въпроси , гледай, още малко остава -  Отвърна Гавраил с тъга в гласа – гледай...

 Двама възрастни, разхождат се в парка... есен е... Както днес. Хванати за ръце.  Заедно и ... усеща се, че им е добре заедно... Повече от добре...

-          Винаги ли сме били щастливи заедно? – попита тихо Вики.

-          На мен ми беше добре... Ти понякога искаше да върнеш времето назад...

Пак болнична стая. Само че този път на леглото е Гавраил. До него жена на средна възраст,  с лъжичка се опитва да го храни...

-              Да, това е дъщеря ни ... А аз къде съм? – попита.  Не получи отговор

Продължи да гледа

-              Какво ми даваш  – попита възрастният мъж дъщеря си

-              Крем карамел...

-              Крем карамел? Вики много обича... не ми давай, нека остане за нея...

 При тази сцена и се насълзиха  очите... простичка сцена, но...

После...  погребение. Виждаше се , как плаче и повтаря -  „Ако можех да върна времето назад, щях по-често да му казвам че го обичам...” „ Ако  можех да върна...”

 -Това е някакъв майтап, нали? – обърна се към Гавраил Виктория

- Не -  отговори, Гавраил  - не е... Май  честичко ти се случва да искаш  да върнеш времето назад, а? Не е майтап.  Това щеше да е твоят живот от днес нататък, ако не беше поискала   да върнеш времето назад.  – целуна я по челото – Да го върнем тогава!  Сега тръгвам... Времето вече е върнато. Ти си точно с  пет  години по-млада  и... дано... дано успееш да направиш това, което искаш... Дано си  по-щастлива! Обичам те!

И изчезна.

- Чакай малко... Не искам...

 Дори нямаше време да го спре...  Сякаш никога не  е бил тук... при нея...

Дори нямаше време да го спре... Кого да спре? Не разбра каква беше тази мисъл минала през главата и. Виктория  седеше на една пейка в парка.  Нямаше смисъл да го спира. По скоро ако можеше да върне времето назад. Беше есен, беше красиво... Носталгично може би.  Тя беше на двадесет и шест  и  току що се беше разделила с приятеля си - нямаше да излезе нищо от връзката.  То изобщо връзка ли беше... Тя  мечтаеше да срещне голямата си любов. Този, който нямаше да и казва, че хората  не са моногамни. Да прекара с нея живота си – може би простичко, но топло и смислено.  Да създадат семейство.  Да се уважават и грижат един за друг... На место това  беше до днес с мъж, който не я уважаваше и когото делеше с още няколко.  Нямаше нужда тази връзка да продължава. Нямаше нужда дори да започва... Но нямаше  нужда и да връща времето назад, трябваше да продължи напред и да промени живота си.

Съществува ли такава любов за каквато тя мечтаеше?   Човек, с който да  бъде щастлива? Човек, който да не иска тя да се променя, а да я обича и зачита такава каквато е ? Нещо в нея и казваше, че има, че трябва да  го търси...

Мислите и бяха прекъснати от  звън на мобилният телефон.  Каниха я на рожден ден. Приятелката и. Молеше я да дойде, въпреки че не познаваше почти никой от  компанията... Заради нея, приятелката...  да не е сама... влюбена били в рожденика. Щяло да има негови приятели. Ха ха ха...  и не само – можело точно там,   Вики да се запознае с голямата си Любов, за която мечтае.

                Хмм... ами може и да я срещна,  кой знае... – помисли Вики, усмихна се и тръгна към квартирата.

Трябваше да се приготви за купона тази вечер.

П.П. 

Текстът е посветен на всички, които са присъствали, присъстват или тепърва ще присъстват в моя живот и го правят цветен! Не искам да връщам времето назад! Обичам ви!