malkiatprintz (Филип Данчев)
43 318
26 дек. 2012 г., 20:09

Битката 

  Проза » Рассказы
830 0 4
5 мин за четене

 

            Във въздуха се носеше плющене на знамена, дрънчене на лафети и мирис на барут. От високия хълм генералът напрегнато обхождаше с поглед двете войски. Силите им бяха равностойни. Времето беше ясно, теренът беше равен, нямаше никакви препятствия, нищо, което би могло да бъде използвано стратегически от някоя от двете страни. В далечината, на отсрещното възвишение той виждаше стана на противниковия главнокомандващ. Знаеха се отдавна, бяха водили не едно и две тежки сражения, в които победата прелиташе от лагер на лагер. Генералът познаваше добре стратегията на своя отколешен противник, но знаеше също така, че врагът му по същия начин познаваше неговата тактика. Бяха напълно равностойни в своето изкуство и в дългата война постепенно се бяха превърнали в двама стари познати, изпълнени с уважение един към друг, но и без капка милост. “Здравей, друже, ето, че отново се срещаме. Ти имаш своите шансове, но не си мисли, че ще ти се дам” – поздрави на ум генералът взрян отвъд полето и сякаш усещаше как в същия момент противниковият главнокомандващ мислено го поздравява с тънка усмивка, напрегнат от възбуда от предстоящата битка.

            Погледът му се плъзна отново по строените редици на пешите велити, на драгуните в двата фланга, по перата върху шапките на гренадирите, изправени до своите оръдия, по гвардейците от втората линия. Беше избрал класическа стратегия с централен удар, в който щеше да отприщи цялата си мощ. Реши, че няма какво повече да чака, протегна ръка напред, сред тишината над полето се разнесе сигналът на тръбата, миг след това тътенът на барабаните поведе напред пехотата от първа линия, последвана от гвардейците, отваряйки поле за разгръщането на кавалерията. Генералът следеше напрегнато движението на вражите редици, които сякаш се опитваха да избягнат пряк сблъсък в центъра и развиха левия си фланг, освобождавайки почти веднага част от кавалерията и извеждайки на удобна позиция една артилерийска бригада. Въпреки това генералът продължи нападението към средата на противниковия фланг, но реорганизира редиците, като изведе напред по-тежко въоръжените гвардейци, а велитите от пехотата останаха по-назад да ги прикриват. Отсреща последва развой на позициите на десния фланг, и генералът подготви кавалерията. Лекото разместване във вражия център го наведе на мисълта, че противникът вероятно ще опита да го обгради от двете страни, и разположи драгуните в средата на атаката за да може да ги насочи във всяка една посока, но влезе в капана на артилерийския огън, който покоси част от пехотата му. Все пак кавалерията успя да отблъсне нападението по левия фланг и изкомандва гренадирите му да разгънат артилерията на позиция, когато отдясно противникът тръгна в масирана атака по фланга. Генералът хвърли цялата пехота напред. Беше успял да подреди добре всичките си части, което му позволяваше да се защитава ефективно, но това донякъде бавеше темпа на неговото нападение. Редиците се срещнаха в тежък сблъсък, по широкото поле настана пълна бъркотия, облаци барутен дим се стелеха над полето. От възвишението си генералът внимателно следеше движението на всяка една част, въпреки силната тръпка не губеше представа за хода на сражението и когато неговият стар познат, неговият достоен противник допусна елементарна стратегическа грешка, я използва веднага, с което разкъса съпротивата му. Оттук нататък битката беше негова, но знаеше, че няма по-голям враг от успокоението и не допускаше вниманието му да отслабне.

            Час по-късно усърдието му бе възнаградено от гледката на отстъпващата и разпокъсана противникова армия. Беше понесъл сериозни загуби, но врагът беше пред разгром и осъзнал загубата си, се оттегли от битката.
            – Този път късметът беше на твоя страна, Тонка.
            – Хайде де, не беше късмет, а закономерност – почеса се доволно по бирения корем Тонката.
            – Да бе, закономерност! Ако не бях допуснал да ми вземеш топа с оня офицер, щеше да разбереш какво е закономерност, ама очевидно днес не ми е ден – протегна се Генчо, почеса се по наболата брада и се провикна към кафенето:
            – Илийка, дай две мастики! – след което додаде тихо: – Уговорката си е уговорка, но следващите две ще са от теб, така да знаеш.
            – Правим ли още една партия?
            – Естествено – отвърна Генчо и наредиха отново фигурите.

            Във въздуха отново се носеше плющене на знамена, дрънчене на лафети и мирис на барут...

 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


Авторски разкази на Филип Данчев http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_4917.html#ixzz2G7aL0nbd
Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives

 

© Филип Данчев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Еее... всеки разказ или трябва да накара хората да се замислят, или да се усмихнат, като второто май е по-трудно от първото. Радвам се, че успявам, Кали
  • Хехехе... Токсин, нека поне оръженосеца остане трезвен, че да има кой да води битката

    Благодаря, Дочка
  • Браво!Оригинален стил!
  • Три мастики, моля И за един оръженосец
Предложения
: ??:??