Благодаря ти...

Сърцето на стиха видях аз онази сутрин, в която ти бе с мен. Приказката, която две мечти сътвориха, започна с историята за момичето-сянка, изгубило се в мрака. Нейното начало бе започнало от лунната светлина, която огряваше небосклона, а бледите сенки обладаваха нощта и се сливаха в мъглата. Историята за момичето не намерило път към мечтите си и наранено.
Да, точно тази история, която бе почувствана от двамата, споделена и наполовина тежка. За миг тя накара тях да видят всичко през една мечта..
Пътят, по който двамата тръгнаха и вървяха заедно през нощта и пламъка бе с тях, който огряваше светлите им погледи. Това бе пламъкът, който ги сгряваше и им даваше всичко необходимо. Той гореше и показваше пътя изпълнен с щастие и трудности. Те вървяха и следваха щастливата пътека от огрени надежди и пориви. Сенките вече не съществуваха и не можеха да пресекат тази улица. Следите, които те оставяха бяха в една посока водейки към светлото утро.
Ала в този ден слънцето се бе скрило и само горещите му лъчи се виждаха как пронизват облаците в небосклона. Там то залязваше и обричаше всичко на мрак и нашепваше споменът за миналото щастие. И така то се спускаше надолу, оставяйки своя свят и само споменът можеше да възроди светлината, която угасваше. Ала тези моменти, които бяха заедно прекарани, едно сърце винаги щеше да помни и цени. Благодаря ти!