Чух сирената…

Оставих сатъра настрана и се загледах през прозореца. Слънцето бавно и сънливо се прибираше под водата, уморено от тежкия ден. Скоро щях да го последвам. Може би постъпвах като страхливец, но си е мое право.

За да не ме съдите предварително, нека се опитам да обясня.

Татко работеше като месар, а тъй като в нашата общност професията задължително се предава на първородния, макар и с нежелание, аз също се превърнах в касап. За щастие моята любима не протестира, когато вечер се прибирах миришещ на мърша, дори ми народи две прекрасни момчета и умопомрачително красива дъщеря.

Метрополията ни процъфтяваше. Управниците — добри и отговорни люде, въртяха правилно главата на здравото тяло. От едната страна столицата бе заобиколена от високи каменни стени, които неканени гости трудно биха преборили… всъщност — невъзможно. От юг ни пазеха скалистите брегове на морето, препречвайки пътя на злонамерени пирати.

Ала както става понякога, в студена вечер, на отминаващата зима, армия от златотърсачи обсади градските порти. Разбира се ние бяхме спокойни. Можехме да издържим каква да е блокада. Питейна вода в изобилие, а морето беше неистов запас от храна. Апатично зачакахме, кога мародерите ще се уморят и ще си идат по живо, по здраво.

Минаха едва няколко дни, когато ни сполетя беда. Морето нещо ни се разсърди, та отлъчи всяка своя живинка. Напъните на рибарите се увенчаваха с покъртителни неуспехи, но ние все още се смеехме в лицето на опасността — та нашата общност бе еталон за разцвет.

И докато се самозалъгвахме, най-пръв свърши растителният оръжай. С каменните си улици, ние не бяхме земеделци, а скотовете… скотовете минаваха под ножа ми по-бързо отколкото жена ми навремето шиеше бебешки дрешки. Принудихме се да посегнем и на свещените крави, така и така нямаше, с какво да ги храним.

Искам да изтъкна, че винаги съм бил любител на животните. Смешно, нали — животнолюбец-касап. В момента, в който на масата ми за транжиране се настаниха кучета и котки, бях готов да вия от гняв.

Лятото обаче, котките и кучетата свършиха. Помня, как с войниците разбихме вратата на съседската къща. Семейството притежаваше здрав и силен санбернар, който отказваха да „дарят“. Старците нямаха деца и обичаха псето повече от самите себе си. „Оцеляването е над всичко!“ — увещаваха ги моите придружители, ала жената с рев се нахвърли върху един от пазачите, който пък я блъсна така грубо, че тя падна, удари си главата в камината и за последно оцъкли очи.

Деянието на войника се оправда — макар и хуманисти, все пак „общото благо е над всичко“. А между другото, старецът, още не ожалил своята жена и куче, изчезна едва след ден-два… наред с всички бедни, сакати и болнави.

Не отричам, че не се терзаех от подминаващите ме трагедии — имах си моя собствена. Малката ми принцеса се раздели с два зъба от глад, големия с три, а средния остана без ни един преден. Жена ми, която преди притежаваше пищни извивки, потракваше с кокалите си:

— Слаба съм — рече ми, — скоро ще умра. Зверски гладна съм, любими! Каква полза от мен?

За мой срам съпругата ми ме придума само за броени часове. Ходеше по петите ми като сянка, не преставайки да изтъква едни и същи доводи. Слязохме в мазето, тя легна на дървената маса и зачака. Знаете ли, толкова исках да я накарам да спре да ме тормози с призивите си, че усещах странно задоволство. Извадих дългия си касапски нож и прерязах гърлото на единствената жена, която някога съм обичал истински. Окачих тялото на една кука и сложих леген под главата й, та да се източи кръвта.

Цяла седмица децата бяха сити и нито веднъж не попитаха отде е месото. Ала съпругата ми бързо се стопи. Гладът отново почука на залостения ни праг. Само че аз бях прекалено страхлив да тръгна на „лов“, а синовете — прекалено слаби.

Малката ми дъщеря първа предаде Богу дух. Не исках и нямаше да направя с тялото й туй, дето нейните братя искаха от мен. Взех малкото телце и го изгорих до прах в пещта.

Докато оплаквах своето най-красиво (признавам си — и любимо) чедо, седнах на високата си работна маса, наточих сатъра и се заоглеждах по тялото. Винаги съм бил с тлъсти бедра, татко ме подиграваше, че приличат на женски. Е, тате, Господ здраве да ти дава, че си ме сътворил закръглен!

Овързах крака си с въже, лапнах единия край — хем да стегна, хем да не си прехапя езика, надигнах сатъра и замахнах с всички сили. От болката, която изпълни цялото ми тяло, ударите ми станаха все по-настървени и все по-чести. Исках да приключа с това си начинание, а костта нагло ми се противопоставяше. В крайна сметка победих, почти изгубил съзнание. Обгорих раната, бинтовах остатъка от бедрото и осигурих храна за своите синове… поне за кратко.

Аз също ядох от себе си, не го крия. Ала не бях лаком, пестях за момчетата. Те, от своя страна, нито ме попитаха, нито ми съчувстваха… гълтаха с празен поглед… мен самия. Плът от моята плът.

Раната ми почна силно да понамирисва от неправилните грижи. Не успявах вече да подскачам по стълбите до мазето, дори с помощта на пръчката, на която се подпирах… ала трябваше да ни набавя нови провизии.

В кухнята бяха наредени достатъчно пособия за рязане, но не така прецизни и не така остри. Този факт никак не възпря моята особа. Апропо, аз съм левичар, та реших да жертвам дясната си ръка. Застанах до прозореца, с гледка към морето, взех сатъра и заработих.

Отне ми много повече време, отколкото от разчленяването на дебеличкия крак. Удрях на посоки, невинаги уцелвах правилното място. Не заради болката, нея някак приех, но съзнанието ми бе нейде другаде, далеч от всичко, което ме сполетя. Кръвта шуртеше по стената, крайника най-сетне се отдели, а аз съзерцавах… ами, в интерес на истината, нищо.

Опомних се и се върнах в реалността — трябваше да се заема първо с израненото място, а после…

Чух сирената…

Оставих сатъра настрана и се загледах през прозореца.

Морето ни е простило. Рибарите се завръщат с пресен улов. Щастието ни се усмихна… малко късно.

Искаше ми са де запиша последните си мисли, но знам, че бъдещите поколения ще изгорят листовете, тъй като в своята същност са филантропи, отдавна загубили свободата на истинната памет.