Бог е любов
Скръц-скръц, скръц-скръц. Снегът хрущи под старите ботуши на жената пред мен. Вървя след нея в тясната пъртина и се ядосвам. Ядосвам се на себе си, че не излязох малко по-рано и сега пак се налага да бързам, ядосвам се на незнайния работник, разривал снега, задето не си е свършил работата както трябва; да му се не види, ядосвам се дори на скучния кафяв цвят на ботушите на непознатата! Не че моите собствени кубинки са кой знае какво... В интерес на истината, повечето ми приятели ги гледат с отвращение и твърдят, че никак не ми отиват: нито на фигурата, нито на личността. Може би ще се съглася с тях за фигурата, но другото остава под голяма въпросителна.
И така, продължавам да вървя, стъпвам върху вече полирания от десетките минали оттук обувки лед, и продължавам да се ядосвам. Пъртината е тясна, внимавам как стъпвам. Всъщност всичко, което трябва да направя, е да вървя в стъпките на госпожата пред мен... Крачка след крачка, повтарям точно пътя ù. Невероятно, но факт - подхлъ ...