Боже, колко мързел има по тоя свят...
Петър Моканина си лежеше под сянката на стария орех и се чудеше откъде ще намери сили да прекопае лозето. Беше мнооого горещо, а той беше прехвърлил 50-те – достатъчни нему причини, за да не рискува живота и здравето си в работа.
В този момент той видя селянина – беше едър и одърпан мъж, който едва се влачеше под безмилостните лъчи на слънцето. С един поглед Моканина разбра, че това е един от ония хора, на които като им се доработи, сядат и чакат да им мине; и с неимоверно усилие повдигна главата си и поздрави. Непознатият избърза да легне под сянката и да отдъхне, като че ли беше изминал няклко километра, при все, че каручката му беше на не повече от 20-тина метра от ореха. В каручката Моканина видя две жени – млада и по-възрастна, които се бранеха от слънцето със забрадки и черги.
- Ти май болни имаш – каза Моканина.
- А, болни! Мързи ги да гледат и двете! Бе тя наш’та к’вато е, остави я!
- Не си ти оттука. Откъде си? – попита Моканина... а така му се дремеше...
- От Голямо Лежане сме. Сиромаси, вярно, ама си живеем добре – по цял ден лежим и нищо не правим. Ама за зла беда дъщерята да вземе да хукне по акъла на приятелки – да работела. Не исках да я пускам, ама нали ми е една – разреших й. Отишли с приятелки на жътва и на третия ден една циганка я проклела!
- Бре!
- Проклела я, ами! Казала и: ”Всичкият ти мързел да стане на болест, ако не работиш!” И оттогава ми е легнала и вика: “Тате, нека намерим работа – лека, приятна, отнемаща малко време и с голяма заплата.” Та сме тръгнали сега да дирим такава работа. Ти знаеш ли къде има?
“Бре - помисли си Моканина – то ако имаше такава, аз първи щях да се вредя” и изрече гласно:
- Не знам, братко, нито съм виждал, нито съм чувал.
И победил желанието си да дремне, той бавно се надигна да изпроводи другоселеца до каруцата. Когато изведнъж...
- Нонке, тоз челяк знае таквази работа, дето дирим! – внезапно извика бащата и погледна Моканина. Последният едва сдържа думите, които изригнаха от душата му и каза примирено: ”Има, има, вървете и ще намерите, има!”
Семейството си тръгна. Моканина бавно ги изпрати с поглед, докато не се скриха от очите му. Излегна се с дълбока въздишка – “Лека работа – има ли я?” – мислеше си той... и като въздъхна още веднъж, промълви:
- Боже, колко мързел има по тоя свят, Боже! – и кротко задряма под сянката...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Христо Все права защищены
Съгласна съм с теб. Поздрав!
