"Къде съм? Нима умирам?" - гласно мислеше Светлана. Не, не може да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нещо не остана. Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той е истинският.
Приятелка ми Мери казваше: "Напий го, скарай се с него и тогава му гледай сиира!" Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина. Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: "Поредната жертва." Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец Можеше да омайва с приказките си. И моми ...