Божичко, моля те, пази го!

    "Къде съм? Нима умирам?" - гласно мислеше Светлана.  Не, не може да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нещо не остана.  Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той  е истинският.

   Приятелка  ми  Мери казваше: "Напий го, скарай се с него и тогава му гледай сиира!" Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина.  Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: "Поредната жертва." Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец   Можеше да омайва с приказките си. И момичетата му вярваха, както и аз. Когато го срещна на улицата, сърцето ми заиграва лудо и някой ми шепне на ухото: "Откажи се, момиче! Той не е за тебе!" Знам, че не е за мен, но  когато го срещна с друго момиче в дискотеката, става ми тежко. Веднъж го срещнах с приятелката ми Гери. Поредната жертва. Бяха се прегърнали на пейката в градината и нежно си шушукаха. Минаха няколко дни и Герито дойде при мен, и се оплака, че той се подиграл с нея. Въпреки че знаеше, че и с мен се случи същото. Като че ли всичко вървеше по сценарий. Един ден, както си вървял по тротоара, срещу него връхлетяла кола. Това едва не му коствало живота. Пламен беше между живота и смъртта. Какво нещо? Съдбата си казва  думата. Ходи, ходи, а сега не може да ходи. Дали мацките ще бягат все още по него? Едва ли. Сега той е една развалина, която всеки момент ще се разпадне. Имах голямо желание да отида в болницата, да го видя.  Позвъних на майка му и попитах.

- В коя болница мога да го намеря Пламен, госпожо?

А тя:
- Коя си ти, момиче? Познавам ли те?
- Не, не ме познавате. Аз съм поредната му приятелка.
- Как така поредната?
-  Вие не знаете ли, че неговите приятелки нямат брой? Но аз все още го обичам.
- В окръжната е. В хирургическото отделение на петия етаж. Трудно ще те пуснат.
- Няма страшно. Майка ми е медицинска сестра и работи там. Ще я помоля да ми помогне.
- Добре тогава. Аз също ще ходя  да го видя. Обади се, заедно да отидем!
   Излязох по-рано от лекции. В момента съм трети курс детска педагогика. Той също следваше в университета, само че българска филология. Обадих се на майка му. Тя беше тръгнала за болницата, а моята беше на смяна и обеща да ме чака пред хирургията. Взех автобуса и тръгнах. Навън времето  ръмеше.  Гърдите ме стягаха. Представях се как ще го видя проснат на леглото, с полуотворени очи, които гледат някъде в далечината с надежда. Стигнах болницата. Майка ми ме чакаше пред хирургията. Влязохме в неговата стая, а той лежеше неподвижно. Не беше същият Пламен. Пред погледа ми едно беззащитно същество. Краката му бяха изопнати, а главата му цялата бинтована. Виждаха се само очите му.
- Пламене - леко прошепнах на ухото му. Той не ме чу. Лежеше неподвижно, с леко отворени очи.
   Не можех повече да стоя. Сърцето ми се късаше от болка. Животът все пак е пред мен. А Пламен!...   "Божичко,  моля те, пази го!"- гласно произнесох аз и тръгнах.