– Мълчи, мале, мълчи! – щадеше я Атанас,

когато майка му току подметнеше:

– Уж здрава, яка, червендалеста, а пък май ялова

ще излезе...

Чак на седмата година Господ им даде Неделчо.

На свекъра ѝ го кръстиха. Хубаво, бяло, голямо бебе.

Усмихна се свекърва ѝ. Успокои се свекър ѝ, че родът

им няма да се затрие. Радост озари дома им. След

три години и Райка се доби. Щастливи години бяха,

макар и гладни, бедни, размирни...

Красива беше Райка, красива като икона. Жива,

палава – все по дърветата качена, все с момчетата

по реката. Откъде се яви тази болест, та стигна

детето ѝ, Божура не разбра.

Тъкмо беше навършила единайсет години,

малко след 24 май...

–Бързо, стрино Танасце, бързо! На Райка ѝ

прилоша! –викаше на Стамат Дългия момчето,

дотърчало до дружката ѝ на другия край на селото.

Върна се тя тичешком. Детето лежеше бледо като

платно. Свекърва ѝ му беше сложила мокра кърпа на

челото и усърдно се молеше пред скритата в долапа

икона на Богородица. Залежа се момичето ѝ, залиня.

Само едни големи синьо-зелени очи му бяха останали.

Къде ли не я водиха, докторите така и не откриха

какво ѝ е. „Урочасана ще е“ – търсеше обяснение за

себе си свекърва ѝ и обикаляше врачки и баячки, кой

каквото и където ѝ кажеше, но и те не помогнаха.

Така си и угасна момиченцето ѝ в една декемврийска

сутрин.

До годината и мъжът ѝ се помина. После –

свекърва ѝ, свекър ѝ.

Останаха сами с Неделчо.

Червено. Червено. Като червено божурено

море пламнаха страните на Божура, като намери

снимката ѝ в джоба на ризата му, като се върна

от санаториума във Вършец. Най-после молитвите

ѝ бяха чути. От снимката я гледаше мило, смугло

момиче, с топли, бадемови очи.

Сети се, дето баща ѝ казваше, като се случи

нещо лошо: „Всяко зло за добро“. Това ли добро ни

пращаш, Боже, се питаше, за силната настинка, дето

беше хванала Неделчо миналата зима, и два месеца

болен лежа. За всичките ми тревоги.

Хубав беше нейният Неделчо. Умен и учен.

Търговската гимназия завърши. За счетоводител го

взеха в ТКЗС-то. И оправен. Всякаква работа му

спореше. Много момичета въздишаха по него, но

той все отбираше. Акраните му един по един се

ожениха, деца завъдиха. Годините минаваха. Той все

по-рядко излизаше. От работа – вкъщи. От вкъщи

– на работа.

Божура още помнеше думите на Пеньовица: „То,

Танасце, той, твоя Делю, като навъртя трийсетака,

вече мома няма да го вземе, ами да гледа някоя вдовица

или парясница, че няма да си все до него, я. Тъй ами...“

„Той си знае...“, беше отговорила тогава тихо

Божура, но от тия думи дълго не можеше да заспи, пък

още по-дълго избягваше срещите със „загрижената“

си съседка.

„Момиче! Коя ли е? Каква е?“ – помисли Божура

и прибра пак снимката в джоба на ризата.

– Не е за мене, мамо, не е за мене тя още.

Толкова само ѝ каза, като го попита и излезе...

Върна се късно. „В кръчмата ще е бил – позна по

миризмата на ракия тя.

– Е, нищо. Мъж. Що да не отиде един път и

той. – си каза успокоително.

Но зачести. Вечер през вечер – в кръчмата.

Ако не в кръчмата – вкъщи, гледа снимката и пие.

Знаеше Божура, с лошо няма да стане, и днес

малко, утре малко, разбра какво мъчи сина ѝ.

/следва/

"Мечти, ябълки и канела", 2014 г.