Болезнена черупка

Навън се беше смрачило, само излизащите на среднощен лов прилепи цвъркаха в яростна игра из покрилата тъма. Той все още усещаше студения вятър, който го удряше в лицето и изпълваше съзнанието му, като караше притокът на свеж въздух да бъде трудно преодолим. Съзнанието му беше толкова ясно този път, колкото никога досега.. Опитваше се да прогледне за неяснотите, които се напираха в мислите му и оставяха черти по-груби и толкова болезнени по стените на неговата същност. Направи опит  да ги прогони, като неволно махна ръка и в същия момент усети колко пространство има около себе си. Протегна ръцете си, усети цялото пространство около себе си в порите си и се отпусна..

Усещаше само как вятърът плющи в лицето му и го оставяше без дъх... Потопи се в себе си и си спомни как целия си живот се прибираше в тази така болезнена черупка на себесъзнанието си. Болеше го много, когато беше навън от нея, само вътре в себе си се чувстваше спокоен и на място, на място, където беше истински и не трябваше да посвещава всичката си любов на празни хора с празни обещания и мисли... Обичаше я толкова силно и не допускаше никой близо до крепостта си, създавана с толкова много мъка... В същото време тя беше и толкова невидима за околните и това му помагаше в укриването и. Беше се превърнала в негова любима, във всичко, което си заслужаваше в този така сив живот, живот без неговото реално съществуване. Предизвикваше себе си и гледаше как самият той се губи из нея, но  това му харесваше... Харесваше цветята, нежните цветове и чистотата на свежия утринен въздух... Обичаше да бъде себе си, но само вътре в себе си... Затова и прекара по-голяма част от живота си в изучаване на природата, там беше сам, там беше истински... Само тогава излизаше от нея и можеше да усети околната среда, която понякога го плашеше, но знаеше, че щом се прибере пак в утробата на собствените си мисли и се покриеше с тежката и изтъкана от мисли черупка,  ще бъде в безопасност... Мислеше си всеки ден за това как би било в другия живот извън нея, но нямаше куража да погледне... Очите му бяха толкова привикнали към светлината, която приемаха от себесъзнанието си и не можеха да привикнат към външната истинска светлина на топлото слънце... Мислите му бяха разбушувани от...

... последното нещо, което видя, бе с болезнено червен цвят и се стичаше по красивото му лице. Не знаеше какво е станало. Миг по-късно се погледна отгоре и видя как се беше проснал на толкова студения паваж, още можеше да го усети, още можеше и да усети студенината на покрива на сградата, на която беше преди секунди... Погледна страховитата и височина и се зачуди как се беше изкачил толкова високо. Имаше страх от височини... Вътре в себе си за последно почувства, че беше направил нещо силно и непринудено, толкова чуждо за него и усети страхопочитание към себе си... Но съзнанието му усети единствено как притъпяващата болка отминава и как реалността придобиваше вид, как хората около него се суетяха и поглеждаха нагоре... нагоре към началото на неговия край...