Бончо гледаше Балкана и не вярваше. Какво точно се случваше – от топлия апартамент, децата го дадоха на Човека. Той се усмихна, сложи го в един кашон и се озова тук. Докато се сбогуваха, те не преставаха да го галят, а малкото дете се разплака…и му каза: „Бонбончо къде отиваш?!“

     Човекът взе кашона, сложи го в багажника, проби няколко дупки и го запечата с тиксо. Когато пристигнаха, Бончо трепереше от страх.

- Спокойно Бончо тук ще ти хареса!- рече Човекът.

А това тук бе Балканът. Бончо завари природа в настъпваща есен. Навсякъде сушата изпи соковете от тревата и тя облече първата своя сухо-жълта премяна. Дърветата я гледаха от горе й и се присмиваха, защото чувстваха още мощта на натежалите си плодове макар да се учудваха на леко залинелите си листа. Бончо бе изпаднал в тих ужас, не можеше да разбере какво точно се случва. Чуваше  гласа на човека как отекваше в някакво монотонно жужене, което се сливаше със стържещите звуци на скакалците.

- Да знаеш тук в тази кофичка ще ти сипвам вода до другия път, когато дойда! А в това канче ще ти слагам гранули, но основното, за което си тук е да ловиш мишки. Нали? Може да не си го правил до сега, но всички котки имате инстинкт за тая работа, аха…

Така в замаяност преминаха двата дни, в които Бончо бе заедно с Човека. Ядеше от гранулите и пиеше вода от кофичката. Преди да тръгне Човекът му каза:

 – Това ти е за цяла седмица, не прекалявай момче, че после няма от къде – Бончо го гледаше и недоумяваше какво точно се иска от него.

- От долу, под бунгалото ти оставям една възглавница, така ще ти е по-топло… - рече Човекът и се отправи към портата.

Бончо   не осъзнаваше, че остава сам в Балкана. Проследи го как заключва портата и застана до бунгалото като миеше лапите си. Бе ангорска порода, на жълти и бели ивици с ярко зелени очи. Приличаше на някакъв пухкав мини тигър от разпродажба на плюшени играчки. Родството му с тигрите  не е  абсурдна идея, имайки предвид многообразното му семейство.

 На другия ден за кой ли път се заоглежда, изяде и последните гранули, пи от свършващата се вода и се запъти към дерето, което се намираше в двора на Човека.

Дерето бе огромно. Акациите се бяха преплели и скърцаха със стеблата си от всеки  полъх на вятъра - от силен до слаб, със стонове на скърцаща врата до  грохота на падащо дърво.

Бончо бе удивен. Косовете започнаха да цвърчат с подигравателни свирки, които предупреждаваха за наближаваща опасност. Котето се стресна много повече от тях, слезе като за първи път до дъното на дерето, поогледа се още малко, задуши въздуха и на прескоци излезе от врявата им. Шмугна се под бунгалото и заспа на възглавницата. Не усети как мина нощта.

Бончо неуверено свикваше с всичко. Когато му свършваше гранулите, чакаше Човека. Но гладуваше. Водата, която намери бе от една чешма, до която дерето водеше директно. Всеки път, когато ходеше до нея срещаше различни животни. Котки, които бяха съседски и искаха да го разкъсат, кучета, които също бяха съседски и също искаха да го разкъсат. Бончо бягаше, със скокове, които „прелитаха“ от дърво на дърво, до заветния му двор. Сякаш имаше магия  и там никое от гонещите го, не припарваха. Шмугваше се под бунгалото  гладен и дишаше тежко докато се успокои. Поне бе пил вода, утре пак, защото без вода нямаше как. Понякога ровеше в двора и хапваше по някой червей или някоя заблудена нощна пеперуда, която летеше като пет за четири. Но Човекът бе основният му доставчик на храна, научи се да разпределя гранулите, както и постоянната му реплика:

- Бончо тук си, за да ловиш мишки!

Къде ги тези мишки обаче? Човекът  повтаряше, знаейки, че мишките отдавна ги няма Балкана. По хранителната верига мишките ги ядат всички – змии, невестулки, котки / най- вече/, както и съселите, които обичат братовчедите си. Но...

 Съселите и невестулките, те  можеха да изядат Бончо, без да му се обясняват много-много, въпреки, че приличаха на мишки. Поради тази причина някои непредпазливи котки от съседни дворове си бяха изпатили. Бончо се  криеше под бунгалото и излизаше на сутринта, дори по- късно.

         Балканът посрещаше топла утрин, макар да бе в края на септември.

Росата бързо бе преминала.  Утринта приличаше като на тези от сухото лято. Дъжд не бе капвал от дълго време и Слепокът бавно пълзеше към дупката си. Тя бе под земята и връщайки се от среднощния си лов, много съсредоточено започна да се промъква в отвора, който водеше до бърлогата му. Бончо бе пред бунгалото, а  дупката на Слепока се намираше до оградата. Бончо го усети, гладът толкова много го мъчеше, че с един два скока се оказа пред Слепока. Той неистово „бягаше“, както костенурката можеше да избяга от Ахил и Бончо, за да затвърди преднината си, скочи върху змията. Когато я захапа изквича от неистова болка. В същият момент Таралежът бе захапал Слепока за опашката, Бончо  скочи, за да си осигури закуската до пристигането на Човека, устремен, но не забелязвайки конфликта на интереси от  Таралежа. Приземи се върху него и изпищя от болка като падна по гръб за секунда.

         Десният му преден крак бе наранен и неизползваем от бодила, който се впи в него. На три крака се шмугна под бунгалото. Кръвта му бликна от лапата  и Бончо започна да я лиже.  Езикът му срещаше остър шип, който бе влязъл в крака му.  Лижеше лапата си и  абсурд бе да стъпи на нея или да излезе навън. Възглавницата, на която лежеше се изпълни с ален цвят.  Така настъпи нощта...

         И дойде друга. Котето се опита да преодолее болката, понякога стенеше, но привличаше със звука си други животни, затова легна безчувствено на възглавницата. Със сетни сили проверяваше водата, която отдавна бе свършила. Надяваше Човекът да дойде всеки момент. И той пристигна!

- Бончо, Бончо къде си бе момче! Ела нося ти гранули!

Котето се надигна  със стон, който озадачи Човека. Излезе из под бунгалото и започна да мяука.

- А какво е станало с теб! Че ти не можеш да стъпиш! Я дай да видя!

 Човекът хвана през корема примрялото коте, огледа лапата му и каза:

- А няма проблем сега ще извадим тръна! – после го пусна на земята.

Отиде и взе керпеден, с който смяташе да извади тръна. Бе обърнал Бончо по гръб и разгледа  лапата му. Внимателно захвана бодила от Таралежа и с рязко движение го издърпа. Бончо изврещя от болка и впи зъбите си в ръката на Човека. Човекът изпусна клещите, а Бончо като стрела, на три крака се шмугна под бунгалото.

- Защо ме ухапа бе?! Аз ти помагам , а ти...?! – изкрещя Човекът и затръска ръката си от бликащата кръв. После затърси бинт, за да превърже раната. Когато овладя ситуацията, извика:

 – Глупаво коте!

         После като че ли всичко тръгна по старому. Човекът бе на вилата си до края на уикенда, остави гранули и храна и си тръгна. А Бончо лижеше раната  на лапата си непрестанно и макар да се усещаше омаломощен, сякаш чувстваше и прилив на сили. Осъзнал грешката си излезе из под бунгалото, когато човешките стъпки отдавна бяха заглъхнали. Пи вода почти до края и изяде половината гранули, след което заспа.

         На другия ден бе значително по-добре, доизяде и изпи всичко, след което отново се намести на кафявата възглавница, която придоби този цвят след засъхване на кръвта му. Бунгалото се оказа неговото спасение. Макар   да бе студено през нощта, Бончо бе господар на дома си.

 Есента най- после започна със студените си дъждове. Бе гладен, но дълбаеше двора на Човека и попадаше на вкусни червейчета или заровили се бръмбари. Нощните пеперуди не бяха по-лоша плячка. Те се лутаха всяка утрин, опитвайки се да намерят сигурно място, блуждаейки  из двора. Дерето предлагаше и допълнителни лакомства, но най-вече вода, която се стичаше по наклона му, след като завали дъжд. Косовете обаче бяха твърде внимателни, когато забелязваха котето да слиза в дерето и въпреки всичко Бончо успя да хване един от тях, омотал се в една трънка, което си бе жива находка. Бончо се наслаждаваше на топлата кръв, която го зареждаше със сила. След като я изсмука, взе тялото до възглавницата си, за да го изяде на другия ден. Бончо се възстанови напълно, бе със същата енергия, която го изпълваше преди случката с Таралежа.

**************

- Ей, какъв живот бе?! – рече Приятелят му – Ми няма го вече Милчо, заради някаква котка...

- Е каква котка, нали умря от Китайската болест! – каза Другия Човек.

-   Да влезна в болницата, ужким да му лекуват ръката, която се бе подула като плондер. И после хвана Китайската болест, какво ли не правиха с него и накрая умря.

Хората говореха докато влизаха в двора на Човека, който наричаха Милчо. Единият от тях му бе приятел и бе ходил на свиждане в болницата докато бе там. Другият му бе някакъв далечен съсед. Отключиха бунгалото и седнаха на масата пред него като започнаха бурен разговор:

- Е от какво умря бе?!- започна далечния съсед

- Отиде да се лекува от ухапването на котката, ужким си би тетанус, но ръката му се поду и трябваше да го изследват...

- Е от къде тая котка?

- Някакви съседи му я дали да се грижи за нея, а те заминали за Америка!

- А къде е сега?

- От къде да знам, котешка и работа!

- Мац, мац – каза далечният съсед, с цел да се покаже Бончо. А той си кротуваше на възглавницата, слушайки непознатите хора, чакайки Човека да го повика.

- Виж дай да влезем в бунгалото и да пийнем по една ракия, че застудява...

- Ми ти имаш ли ключ?

- Е имам, когато ходих на свиждане в болницата ми даде, сякаш чувстваше края си и  ми каза: „ В бунгалото има консерви и ракия за половин година близо. Вземи ги да не станат зян... – каза Приятелят му. Влезнаха вътре, сипаха си ракия и отвориха за мезе една консерва с боб:

- Еииий тая Китайска болест изби бая народ?!

- Ми ще избие, хубаво е, че сме горе..., ама виладжийте ако я донесат и за нас спасение няма...

- Виж Милчо! От нищо нещо, ужким котка, а ей на...

- Много ме е яд, здрав прав човек, а и свестен, никога не ми е отказал нищо и изведнъж си отиде, айде лека му пръст! – каза Приятелят му и отпи дълбока глътка. Далечният съсед направи същото. После говориха, как Тръмп трябва да ги изтрепа тези китайци, но американците  избрали някакъв дъртак да управлява света, докато се напикавал.  И в един момент станаха, клатушкай  се...

-  Еииий, къде е тази кооотка..... Мамичката и ! – Човеците излязоха от двора, заключиха вратата и пак изпсуваха неясно какво, залитайки.

А Бончо, чувайки затварянето на входната врата и заглъхването на гласовете, погледна Луната, прозя се и като не видя гранули и вода, се намести на възглавницата, гладен и жаден, но решен на другия ден да си реши проблема.