Бончо гледаше Балкана и не вярваше. Какво точно се случваше – от топлия апартамент, децата го дадоха на Човека. Той се усмихна, сложи го в един кашон и се озова тук. Докато се сбогуваха, те не преставаха да го галят, а малкото дете се разплака…и му каза: „Бонбончо къде отиваш?!“
Човекът взе кашона, сложи го в багажника, проби няколко дупки и го запечата с тиксо. Когато пристигнаха, Бончо трепереше от страх.
- Спокойно Бончо тук ще ти хареса!- рече Човекът.
А това тук бе Балканът. Бончо завари природа в настъпваща есен. Навсякъде сушата изпи соковете от тревата и тя облече първата своя сухо-жълта премяна. Дърветата я гледаха от горе й и се присмиваха, защото чувстваха още мощта на натежалите си плодове макар да се учудваха на леко залинелите си листа. Бончо бе изпаднал в тих ужас, не можеше да разбере какво точно се случва. Чуваше гласа на човека как отекваше в някакво монотонно жужене, което се сливаше със стържещите звуци на скакалците.
- Да знаеш тук в тази кофичка ще ти сипвам вода ...