Тракторът, с който Ники обработваше земята, беше много стар. Почти всеки ден се налагаха ремонти, а времето никак не беше склонно да го чака. Опитваше се да не се подава на отчаянието и да е все същото усмихнато момче - каквото го познаваха хората в селото. То не, че останаха много хора там. Но пък тези, които бяха отдали земята си на баща му, хич не се интересуваха от ремонтите на трактора, или валежите, или пък плевелите, какво да им обяснява, те знаят, че са дали земя и ще получат зърно. Като им даде дължимото и задели за прехрана на животинките (имаха няколко кравички, кон и кокошки) ще остане малко за продан, как да не се отчайва. Лоша година просто. Разбира се най-лоша беше загубата на баща му.

Може би не трябваше да се заема да продължава дейността му. Да беше продал и животните, и тъпия трактор. Само майка му, милата, съвсем щеше да рухне, така поне ежедневието я гони в същото темпо, като преди и не и остава много празно време да мисли... и да... плаче, само нощем...

Беше се облегнал на гумата на трактора и гледаше нивата. Житните класове се поклащаха от време на време. Бяха пълни с живот, бяха извор на живот. Той ги бе отгледал, бе изорал земята, посял семето, плевил, третирал срещу паразити и плевели и т.н. И сега виждаше живота в тях, жалко, че не можеше да види и себе си така жив и очакван. Беше само на 20 г., през целия си живот бе помагал на баща си във фермата, знаеше какво е труд, знаеше какво е студ, или непоносима жега, какво е болка, умора, какво е отговорност, какво е да зависят от теб други живи същества. Всичко това бе научил много, много отдавна. Сега беше по-трудно - сам. Момчета на неговата възраст не останаха в село. Почти всички заминаха за София. Идваха си понякога с коли и мобилни телефони, той обикновено избягваше да се вижда с тях, като деца играеха по ливадите, но сега нямаше какво да си кажат. Излизаше някоя и друга вечер в близкия град, имаше и приятели, приятелка все още не, но има време... въпреки че те, момичетата, там го знаят, че е на полето по цял ден, не е тръгнал да става гражданин и се въртят все около тези с колите и приказките. София е близо, можеше да бачка здраво, разбираше от машини, би могъл да си намери работа в града и кой знае - някой ден може и да остави фермата. Ако го направи и си купи и той модерни дрехи и се научи да ги разтяга такива, а и телефон, момичетата ще забележат, че е хубав и силен, и сериозен, и добър...

Погледна житото... живо, златно, ще нахрани някого, ще нахрани много хора, ще има и за кокошчиците да снесат яйца, и за кравите да дадат мляко. Виждаше ясно плода на труда си. Виждаше смисъла в този труд, не като пари, защото пари нямаше изобщо да спечели, но имаше друг - по-голям смисъл. Затвори очи, представи си поклащащите се класове през времето, тази земя е била орана и е раждала години, години наред, още от древни времена и с колко кръв е поливана, а житото зрее и хората го ценят... Жито - от жито брашно, а от брашното...

. . .

Рецепта за понички:

,,Брашно

4 яйца

1/2 кофичка кисело мляко

2 щипки сода бикарбонат

Олио за пържене

Всичко се смесва в една купа. Брашно се слага толкова, че когато загребете с лъжица да се задържа в лъжицата.

Загрява се тиган с повече олио. Загребва се 1/2 супена лъжица и с помощта на друга се изсипва в тигана.

Важно е да отбележа, че се пържи на по-слаб котлон, защото иначе прегарят бързо и остават сурови в средата.

Поръсват се с пудра захар."

Още един ден се започна, а то от вчерашния още си тегне умората.

Кога ще си почине това тяло. Чувстваше се безпомощна някак напоследък. То хубаво - работа, работа, трябва да се яде, но много обидно и беше отношението. Така се е одзверил тоя народ. Гледат я - жена на възраст, продава закуски и все едно е куче се държат, никой не вижда човека, никой не знае, че е била учителка толкова години. Всякакви простакески на тънки токчета и костюмирани, нахални провинциалисти и се озъбват на неясен остатъчен диалект, че бързат, или нещо друго, а на нея и е мъчно.

Беше застъпила в 05 ч. тази сутрин в баничарницата. До обяд, след това ходеше да чисти в новата административна сграда. После вкъщи и там всичко я чака - вечеря, пране, кой където му скимнало, там си нахвърял нещата. Ех, Живот! А годинките си тежат, кога се пенсионира? Кога пораснаха децата? Да ги облечеш, да ги нахраниш и една сутрин се поглеждаш в огледалото и разбираш, че е минал... животецът...

Наближава седем, а народът вече взе да пъпли. Все по-рано и по-рано се започва с опашките и всички нервни...

- Видя ли го тоя? - обади се колежката и, дето все оглежда хората и ,,ц,,- ка - Като ги видя такива с тия смъкнати гащи. Ама иначе любезни, а погледът му не е тука въобще. Настръхвам... тоя, дето взе понички, видя ли го?

- Наркоманче, не хващал работа никога, като ги видя такива... А сигурно и тях майка ги мисли.

- Мисли ги, виж ги как са облечени. И пари си имат, по цяла нощ насам-натам. И тоя се връща от някъде. Сутрин е, хората на работа тръгнали, а той не знае къде е, цяла нощ пил и какво ли не...

. . .

- Кво носиш? - подсмърчайки попита М.

- Некви понички зех.

- Не, не бе, братче, аз не моа да гледам от снощи, не ми се яде, фърляй ги, за кво въобще си ги зел бе, баси...

- И аз не знам, все пак тва е закусвалня, очаква се да си купя закуска, а не само дъвки и вода, да не я разочаровам лелята.

- Да направиш оборот на баничарката ли, бе? - М. се разхили от сърце.

- Е, то оборотът едва ли е за нея, ама беше симпатична женицата и ей така, от любезност, въпреки че тя ме изгледа лошо.

- Да влизаме в час, братле, че ме чакат в Люлин на четири места... Да пораздам, че нали ги знаеш ония страшните думички: ,,лицето,, и ,,притежание,, не ми се разправя с куки, ае, ще идваш ли с мен?

М. - майка му почина от рак, когато беше на 12, има по-малък брат и баща, който се грижи за тях, като не ги лишава от нищо. М. е много готино копеле, поддържа се в яка комапния, партита, мадами, танцува страхотно, особено като зобне - феноменален! Чувство за хумор, красив, информиран, а и доста известен като дилър на няколко квартала. Разбира се, че не се чувства гузен, че зарибява деца - все пак майка му е починала и това оправдава всичко, в което човек го обвини в прав текст. Брат му с нетърпение чака да стане като него, а и лапетата, дето го имат за тотален връх!

Хвърлиха поничките и заминаха да раздават.

. . .

Нещо го привлече в тази кофа. След малко напъване успя да я обърне. Даааа! Съкровище! Изяде ги на един дъх.

То не знаеше какво е поничка. Не знаеше какво яде, нито от къде идва, от къде са дошли продуктите, или какво е брашно, нито беше виждало нивя с житни класове. Беше градско кутре, а сега беше доволно, нахранено, градско кутре...

. . .

- Ейййй, тия помияри!

- Какво си се разкрещял?

- Пак са обърнали кофите, тия от общината нищо не правят. Ще купя някаква отрова от ветеринаря и ще ги оправя сам...

. . .

Наложи се да отиде до София за части. Объркваше го този град, движението, лудницата. И все пак тракторът се скапа тотално и трябваше да купи части. Спря пред една закусвалня, взе си баничка и седна на близката пейка да я хапне. Беше слънчево. До кошчето едно кученце се припичаше и дремеше. Пясъчно жълто с клепнали уши и надуто коремче. Надигна рязко глава, като че разбра, че е наблюдавано и впери поглед в момчето с баничката. Ники се усмихна и отиде до него. Погали го зад ушето и му каза, ,,хайде да те водя на село, приятел,,...