Освен братя близнаци, Кен Ли и Тулибудибу Даутю бяха и най-добрите приятели на света. Родиха се на един музикален конкурс и още от първи бебешки рев си паснаха. От малки двамата бяха неразделни, и това си остана така до наши дни: заедно ходеха на кино, да пазаруват, да плащат битови сметки, на разходка в парка…с две думи, не можеха един без друг. Така си бяха достатъчни, че и не помисляха за момичета. Съседите ги одумваха, че са хомо, а Кен и Тулибудибу нарочно ходеха хванати под ръка и си опипваха задниците, за да ги дразнят. Кен беше роден секунда и половина по-рано от брат си и Тулибудибу го слушаше за всичко, защото изпитваше респект към жизнения опит да по-възрастните от него. Понякога толкова беше благодарен на нотната стълбица, че го е събрала с такъв съвършен брат, че излизаше на терасата и пееше с цяло гърло така, че да го чуят съседите: „С Кен всеки ден е съвършееен!“ Те му се смееха и му подвикваха, че нищо чудно, че обича кренвирши, и си намигваха. От своя страна Кен, макар и също благодарен, не пееше – едно, че нямаше музикален слух, второ, че не му хрумваше с какво да римува „Тулибудибу“.

  В една слънчева сутрин, когато черешите си показваха една на друга пъпките, а двамата братя се наслаждаваха на сутрешното си кафе, мобилният на Тубидубибу изяви желание да бъде вдигнат. Ленив по природа, собственикът му го остави да си звъни, защото мразеше сутрешните телефонни разговори. Предстоеше му поредният, благословен с Кен ден, а останалото нямаше значение. След четиринадесет секунди звъненето спря, а след още дванадесет зазвъня мобилният на Кен Ли. Двамата се спогледаха, явно все пак беше нещо важно. Кен вдигна, каза ало! и се заслуша, докато погледът му разсеяно блуждаеше из черешите. После се заслуша съсредоточено, лицето му от сънено-отпуснато изведнъж се опъна и побеля, чертите му станаха остри, очите му се уголемиха и ситни капчици пот започнаха да чертаят докторски подписи по челото му:

- Кой си ти, какви са тия глупости?! Това не може да е вярно!! Какъв си ти бе, боклук, кажи си името и адреса!! Не ми затваряй! НЕ МИ ЗАТВАРЯЙ!! – изрева Кен Ли, след което трясна телефона на пода. Парче от дипслея попадна в чашата с кафе на Тулибудибу, а друго -  в единственото око на котката им Валентина, която беше с ветеринарен ТЕЛК и го навираше в лицата на стопаните си всеки път, когато те, уж случайно, заговаряха, че квартирата била пълна с мишки.

- Успокой се, Кен! Какво става, какво ти казаха, че побесня така?!

  Кен не можеше да дойде на себе си, гледаше в една точка, а по устата му беше избила пяна за две халби от средните. Накрая той се освести, погледна с усилие брат си и каза:

- Каза, че Валентина Хасан ни е сурогатна майка. Истинската ни майка била някоя си Марая Кери. Валентина ни износила и родила, но Марая ни била заченала..

- КАКВООО!?!!??? – на свой ред изрева Тулибудибу – това е долна клевета! Някой е завидял на успехите на мама и всячески се опитва да я срине, не разбираш ли?!? Иска да срине и нас психически, защото с безсилна злоба гледа колко добре си живеем! Има дребни душици, чиято единствена радост е да правят другите нещастни!

Кен Ли се усмихна благодарно на своя близнак, точно от тези думи се нуждаеше. Те се прегърнаха и от този ден станаха още по-сплотени.  А ако понякога ги загризеше червеят на съмнението, те го измъкваха с пинсета и отиваха за риба. На Никулден трапезата им беше наистина впечатляваща.