Той взе сметката за тока, разгледа я и побесня. Отиде в кухнята при жена си, която готвеше. Шумът на пуснатия ширм го вбеси – това добавяше още пари към сметката за ток другия месец.

        -Виж!

        Тя се стресна щом го видя. Зпочна да трепери, знаеше какво ще последва.

        -Аз, не, аз...!

        -Колко пъти ти казвам да не пускаш ширма, колко пъти ти казвам да изгасяш лампите, колко пъти ти казвам да не пълниш хладилника!

        -Моля, аз не, не съм...!

        -Казвах ли ти, че колкото повече охлажда, толкова повече ток хаби, а?

        -Не, аз...!

        -Точно ти!

        Той я зашлеви, тя залитна и изтърва черпака. Капки гореща супа се разхвърчаха наоколо. Падна на пода и изпищя от болка. Беше си натъртила опашката.

        -За нищо не мислиш, за нищо!

        Той я хвана косата и започна да я влачи.

        -Идвай!

        -Не, моля те!

        -Млъкни!

        Тоя я завлачи в мазето. Гадното, мрачно, вонящо на мухъл мазе.

        Метна я в средата на помещението. По стените имаше стелажи с буркани – туршия, зеле, свински крака и мляно месо. Приличаше на свинско, но с по-малко мазнина. Под този с последните имаше друг с редица от човешки черепи.

        -Виж! Всичко това аз съм го правил, а свъшва! Парите не стигат, а ти си пуснала ширма! Така ли е!

        -Да... да... така е!

        Той я гледа гневно, в следващия момент изражението му рязко премина в умилително и той клекна до нея, вземайки ръцете ѝ  в своите.

        -Съжалявам, виж, правя го за нас, разбираш ли? Искам да живеем по-добре, това всичко! Добре ли си?

        Тя поклати глава.

        -Съжалявам, извинявай, аз обещавам, че... няма да се повтори! Тава е за последно.

        Тя мълчеше.

        -Но виж, храната свършва, трябва... трябва да го направиш пак, трябва да намериш виновния, разбираш ли?

        -Д-да! – отвърна тя.

        -Те са виновни да нямаме пари! Тия смотани, самовлюбени, самонадеяни тъпанари, които пълнят обществото с гнусотия. Тея връзкари дето хал хабер си нямат от работата, която вършат, седят си на бюрата, чешат си топките и вземат пари, докато ние тук изнемогваме. Нали се опитвах да си намеря по-добра работа? Не мога, заради такива идиоти, а виждаш колко съм способен. Все ме избутват, заради тъпите си връзки, но ние сме по-добри от тях, нали?

        -Така е! – промълви тя автоматино. Беше запомнила фразите. Те поне правиха живота ѝ малко по-лек.

        -Млада си, касива си, направи го за нас, отмъсти за мъките, в които живеем, а аз ще свърша останалото. Освен това бурканите намаляват.

        Тя поклати глава. Той я хвана за ръка и двамата излязоха от мазето.

        Денят им след това премина тихо и спокойно.

        Казвам се Емо. Живеех сам. Работех, прибирах се, получавах си заплатата, правех каквото реша, всичко беше наред.

         Но едно банално чувство присъстваше в живота ми и понякога натежаваше повече от обикновено – самотата.

        Работата ми беше самотна също – слушах аудио записи и ги записвах и предавах. Сам си я бях избрал – предпочитах индивидуални професии отколкото екипни. Виждах се с шефа си два-три пъти в месеца. Харесваше ми, но все пак... имаше си и отрицателни страни като всяка друга професия. Идеалната длъжност не съществува, бях убеден в това.

        В същото време в сободното си време предпочитах да си почивам у дома, тъй като се бях уморил от контактите с хора, заради предишната си работа. Работех тогава като оханител – изключително тъпа, скучна и влудяваща работа с ниска заплата, но поне бях усвоил едно нещо – да гледам. 

        Времето си течеше скучно и монотонно.

Тогава тя се появи във виртуалния ми профил. Не знаех откъде, не помнех кога и как, но ето!

        Казваше се Антония и ми се струваше, че за пръв път срещам някой, който да мисли като мен. Освен това и жена, което бе още по-учудващо.

        Колко бях наивен и глупав да вярвам в сходните мисли и сродните души.

        Говорих ме си с часове по чата. Уверих се, че е профилът ѝ не е фалшив.

        Харесваше ми на външен вид. Беше руса, дребна, синеока, телесните и контури бяха забележително симетрични.

        Все пак бях предпазлив. Човек нищо не може да знае от пръв поглед, както и от втори, трети, четвърти и така нататък.

        Уговорихме се да излезем на кафе. Срещата мина много приятно. След това се разходихме. Хладният бриз в комбинация с красивата жена до мен ми действаше повече от добре. Сякаш се наслаждавах на живота за пръв път от много време насам.

        След време излязохме пак, след това отново. Близостта между нас нарастваше, спокойствието ми с нея също. По едно време прекрачихме в границата на приятелските отношения и преминахме в интимни.

        Да, определено живеех отново. Зачудих се как съм търпял да живея по друг начин досега.

        В един момент ме покани у тях. Съгласих се. Каза ми, че живеела и работела сама. Зачудих се как е възможно да е все още сама?!

        Беше сготвила, седнахме на масата, говорихме, гледах я и си мислех колко я обожавам.

        В следващия момент се случи.

        Смятам, че ако не беше двугодишният ми стаж като затъпяващ охранител, нещата щяха да се развият по различен начин.

        На перваза на прозореца вдясно от мен, близо до една саксия, имаше огледало. Когато влизах дори не му обърнах внимание, но щях да остана благодарен цял живот, че е било там.

        Тъкмо в него видях висок и слаб мъж, който се прокрадваше зад мен със спринцовка.

        Опита да я забие във врата ми, но аз успях да я спра с помощтта на лакътната си кост. Той опита да ме хване с другата си ръка, но аз се извъртях и забих лакът в лицето му. Станах, извъртях се и го ритнах. Той изхвърча назад и се блъсна в стената, но не падна.

        Антония беше изтичала в ъгъла и се беше свила.

        -Ах, мамицата ти копеле! Ще чукаш жена ми, а?

        Той връхлетя към мен отново със спринцовката в ръка. Така и не я пускаше.

        Аз го спрях, но се озовах по гръб на масата, а той се опитваше да ми бие приспивателното. Усещах как ризата ми попива храната.

        Придържах спринцовката на сантиметри от лицето си с лявата ръка. Успявах да го държа настрани все още. Той се опитваше да надделее, но не успяваше. Беше по-висок от мен, слаб, но жилав. Аз също бях такъв, макар и да не ми личеше. Но усещах, че скоро щях да се уморя.

        Беше с дръпнати очи, гърбав нос и малка уста, която беше изкривена в бутафорна гримаса. Не му ходеше никак, приличаше по-скоро на анимационен герой. Лигите му се точеха върху блузата ми, което ме влуди.

        Плъзнах длан по другата му ръка от долу нагоре. Измъкнах инжекцията и я забих в окото му.

        Той изрева. Изритах го, изправих се и забих ляво круше в лицето му.

        Сприцовката влезе почти до половината в черепната кухина. Очната му ябълка изпъкна гротескно навън. Той рухна на земята , тялото му направи няколко гърча и повече не помръдна.

        За момент настъпи тишина. Опитвах се да осъзная какво се беше случило. Всичко до този момент ми се струваше нереално. Когато психологически се върнах в действителността, имах същото усещане, както когато се събуждах от сън.

        Обърнах се към Антония, тя все още стоеше свита в ъгъла на кухнята. Погледнах към тялото на мъжа, който ме нападна. То все още лежеше неподвижно по корем. Главата му беше изкривена надясно, спринцовката, която стърчеше от окото му, беше одраскала пода при падането.

        Приближих се към момичето, хванах я за блузата и вдигнах ръка да я ударя.

        -Примамихте ме в капан с тоя, така ли?

        Тя вдигна ръце да се предпази, след това леко ги свали и каза:

        -Съжалявам, той ме накара, нарочно поставих огледалото, за да...

        Тя посочи перваза на прозореца.

        -Аз... той ме биеше и тормозеше, крещеше ми за хладилника, за ширма, за тока... виж!

        Тя вдигна блузата си и видях множеството синини по тялото  ѝ.  

        -Било е лъжа, всичко е било ЛЪЖА! – изкрещях аз и отново вдигнах ръка да я ударя, но не можех. Съчувствието започваше все повече да ме завладява, а и как да ударя жена?!

        Пуснах я и седнах на стола.

        -Съжалявам, аз... ти беше единствената ми надежда. Не можех да издържам повече. Ти ми каза, че си се вманиачил в това да гледаш наоколо от предишната си работа.

        -Да, те ме повредиха, не мога да... не мога да спра да гледам къде ли не – натътрих и аз, но този път гневът ми не беше насочен към нея.

        И все пак – психологическата промяна, която бях усвоил от миналото, спаси живота ми.

          -Затова сложих огледалото, помислих, че...помислих, че ще успееш, не се надявах, но... ти успя.

        -Защо те е карал да го правиш?

        -Защото нямахме пари, защото... бурканите в мазето намаляваха.

        -В мазето ли? – попитах аз и изведнъж студена тръпка премина през тялото ми.

        Знаех, че не трябваше да го правя, но любопитството надделя.

        Станах от стола, намерих вратата на мазето, но беше заключена. Антония дойде с мен и ми даде ключа. Двамата слязохме долу, светнах лампата и видях бурканите с месо и човешките черепи, наредени под тях.

        -Обвиняваше тях всеки път, след като ме биеше. Водеше ме тук всеки път и ми казваше, че връзкарите са виновни да нямаме пари. Караше ме да ги водя при него, така както доведох теб, съжалявам!

        -Аз не съм връзкар. Винаги съм постъпвал на работа по честен начин.

        Знаех обаче че не беше така, един добър мой приятел ме уреди на сегашната длъжност.

        -Как му беше името? – попитах. Не знаех въобще защо  питам това.

        -Благовест – отвърна Антония.

        Гледах черепите и все едно не я слушах. При друго стечение на обстоятелствата моят можеше да е сред тях.

        Погледнах към нея. Беше преживяла много. Беше ме вкарала в устата на лъва, но все пак... беше преживяла много.

        И беше красавица на всичкото отгоре, а аз бях глупак.

        -Какво ще правиш сега? – попитах.

        -Ще, ще взема всичките спестявания, които имахме и ще избягам. Мога да отида до Румъния само с лична карта.

        -Аз ще трябва да направя същото. Ще ме арестуват за убийство. Било е при самозащита, но кой ще го докаже? А и все пак е престъпление. Матраците в панделата са опикани и осрани, кенефът е в килията.

        Двамата се качихме по стърбището нагоре. Колебаех се, но все пак ѝ го казах.

        -Ще дойдеш ли с мен?

        -По-добре не. Ако ни хванат заедно, още по лесно ще ни арестуват..

        -Така е, чао тогава – отвърнах аз.

        -Чао – отвърна тя. – Аз ще се опитам да ти спечеля време.

        -Добре, но не губи мого и от своето. Имам 24 часа да напусна страната, мисля, че ще успея. Смятам, че ще успееш и ти.

        -Да, ще успея... чао – отвърна тя.

        Целият здрав разум ми казваше да ѝ разбия главата, но не можех да го направя. Не знаех всичко, но реших да повярвам, че тя е била жертвата.

        Излязох от къщата, запалих колата и тръгнах. Не губих време, събрах си багажа, взех парите и потеглих за румънската граница. Притеснявах се по време на пътуването, но успях да напусна България за по-малко от двадесет и четири часа. Явно още не бяха обявили Благовест за издирване.

Имах достатъчно пари, от Букурещ щях да взема полет за Чехия. Имах приятели там, които щяха да ми помогнат с намирането на работа и квартира. Надявах се да се случи, преди да разберат за нещастния случай. Може би Антония също щеше да ми спечели няколко дни или даже седмици преднина.

Образът ѝ се запечата в мен - тъжна и уплашена, застанала над трупа на насилника си. Заради нея можех да умра, но все пак тайно се надявах да е добре и да се е измъкнала.

Колебаех се дали да се свържа с нея. Така и не го направих.

                                          К Р А Й