Лежеше на една страна. Почти не усещаше болка, само лека студенина бавно се прокрадваше нагоре и нещо мокро и хлъзгаво оплиташе козината край хълбоците й. От време на време в очите й изригваха яростни оранжеви слънчогледи и я караха да вие тихо, пресекливо, протяжно. Не болеше много. Простреляха я по съмнало. Почти беше сигурна, че ще се измъкне, добереше ли се до долчинката зад Хайдушка поляна, щеше да свърне вляво към потока, а оттам през курията.

Лежеше, забила муцуна в рохкавата от снощния дъжд пръст. Изваля се небето и сега миришеше на… дъга. Много обичаше, когато мирише на дъга. След дъжд е тихо, само тревата плаче. Сълзите й уж са зелени, а като капнат, отразяват цветността на небето.

Не е вярно, че кучетата виждали в черно-бяло. Не е вярно. Тя виждаше цветове, откакто се роди. И него го видя – смешен, с прозрачни, сини, сякаш есенно небе очи, рижоляв като окосени стърнища, със същата рошава и остра коса, стърчаща немирно под плетеница от съчки (казваха й шапка: „Не ми пипай шапката. Ще те вържа в обора…”) Това беше първото правило. Шапката е Негова. Другите го наричаха „Той”. Тя знаеше името му. „Той” й го каза, когато двамата лежаха по тъмно в меката слама на къшлата и гледаха към звездите. Каза й го, когато треперливо вадеше изпод пазва намачкано от кътане писмо и го четеше на глас, спомен за Божана – хубавата мома, дето го чакаше в село. Повтаряше и повтаряше думи за обич и изпод вежди я питаше: ”Вярваш ли, че обича мене, Георги? Вярваш ли, че ще ме чака…” – оттатък незнайно за нея къде, някъде зад тъмните гърбове на планините… А след това слагаше глава на косматото й тяло и притихваше в съня на влюбените. Помирен с „лошия свят, дето го пратил чак тука, в Беломорието да търси сполука”. И тя затваряше очи, но ушите й улавяха и най-тихото шумолене под крачката на гладна полска мишка или нощна пеперуда. Защото го обичаше. За нея „Него” и „Той” бяха „Георги”, така, както тя беше „Буря”. ”Защото имаш калпазиния в кръвта. Непокорна си”. И защото беше шарена, като дъгата след буря… онази дъга, първото нещо, което видя в мига на раждането си. Дори преди миризмите и цветовете да ударят сетивата й, тя знаеше, че е „Буря”.

Животът й – приказка. Беше малко рошаво пале, тичащо на воля след стадото. Неусетно натежа, „изкласи”, както казваше Георги. Ямурлукът му отесня за двамата и Буря все по-често нощуваше навън, под ореха. И все по-често ги чуваше. Понякога отдалеч, друг път почти до сенките на курията – „сивокраците пущини”, „мръвцеядци ниедни”. Плашеха я, но я и караха да потръпва. Цветни сцени на лудо препускане по пълнолуние в росни треви се надигаха в душата й. Теглеше я тъмното. Толкова силно миришеше на свобода. В такива мигове се смушваше под ямурлука му – миришеше лошо, на старо, на молци, но и на „дъга”. Дъгата, която видя в очите му в деня на раждането си. Георги беше всичко, което свободата оттатък не беше. И щом й замиришеше твърде силно „дивото”, свираше муцуна в лицето му и го ближеше бясно. „Ша ма ощавиш, пакостнице…”, пустосваше уж сърдито, но в очите му се смееше дъга, а под ризата, отляво, в едно вързопче, точно до сърцето, прошумоляваха незабравки, дар от оная, неговата мома, оттатък Балкана.

Докато една нощ луната й заговори. Беше толкова близо, ако зейнеше, би я уловила със зъби, но не зейна, дори не издаде звук. В този кратък миг узна – щеше да ги предаде. Тях, всички, от преди да се роди, и най-вече „Него”, Георги. Защото… едно ококорено след вятъра предчувствие и някакъв викащ отвътре ушите глас й заповядваха да мълчи. Облаците отляво се бяха сгъстили в розова вълна. Балканът приличаше на овча пастърма, посипана от високото с лют червен пипер и майорана – да кихаш като подушиш, да кихаш, ама пак да душиш. И тогава луната я повика. Изхриптя със зова на предците. Дрезгав шепот повърна тишината в гърлото й и вместо лай, дълбока въздишка прокуди мрака. Там, край Хайдушка поляна, луната слезе в очите му. Не, не луната, свободата слезе. И ако я питаха на какво мирише, щеше да каже: ”Мирише на изпомачкана трева, на лавандула и дива мента, на прах и сплъстена козина…” Но най-много миришеше на „неродени”.

Сграбчи я за врата и силно притисна тяло. Хапеше – страшно и сладко. Оголи зъби и на свой ред го захапа – остра козина и пот. Когато кръвта му потече по езика, в тялото й се взриви „наследство”.

Мина време. Грижеше се добре за стадото. Но усещаше смут, някаква неясна сладка слабост потрепваше навътре, надълбоко и я караше все по-често да се вглежда в сенките оттатък Хайдушка поляна.

Една вечер ги чу. Говореха му. „Той” знаеше. Мислеха, че е „нечиста”, искаха да я отрови. Защо „нечиста”?! Тя… луната е виновна.

Събуди я миризмата на топло мляко. Надигна натежало тяло и видя сините му, като есенно небе, очи и онази смешна шапка (Правило номер едно). Сложи пред лапите й паница дробено мляко.

Погали я и тъгата му се просмука през козината й – плътна, лепкава, студена. Пролази на талази досам душата. Тъга от сбогуване. Не докосна паницата, когато той се обърна и тръгна. Не я докосна и когато чу протяжния стон на свирката (издяла я един следобед, докато си почиваха под сянката на стария орех, а дъгата искреше в очите му, замрежени от любовна мъка). Овцете кротко поеха към дома. Остави я, с мириса на мляко и спомени за ръце, надробили последния си клисав хляб в него. Спомени за Георги.

Дните се нижеха. Млякото вкисна и миришеше на недояден добитък, но паничката още пазеше топлината му. Не ядеше, не пиеше… чакаше.

И тогава луната се върна. Болезнено, дълго, с вой и когато всичко свърши, в лапите си стискаше шарено гръбче, с омазана от кръв и слуз козина, а отдолу я гледаха очи – очите на свободата. Потомството й.

После и той се върна.Сякаш луната го повика. Легна до малкото и не издаде нито звук през цялата нощ. Поглеждаше го с трепет, после със страх, после пак с трепет – зъбите й – оголени за схватка, но той само кротко ближеше тънката шарена козина, а луната разпръскваше дъга в очите му. На сутринта кротко захапа врата й и тя разбра: щеше от днес да бъде другият „Той”, да се грижи и да я обича, да гали козината й и да й разказва приказки, но не за оная мома прекрасна от Беломорието, а за луната, която знаеше тайните им, за аромата на лавандула и дива мента и за вятъра.

Когато утрото пръсна светлина в очите й, тя го последва. Вървяха дълго, вървяха бавно, често спираха, защото краката й се подкосяваха и несръчно забиваше муцуна в земята. На два пъти рошавото вързопче между зъбите му проскимтяваше тихо. Ушите й светкавично се наостряха. Взираше се недоверчиво в оголената паст. Спокойно. Малкото се полюшваше ритмично в такт със стъпките му. Красив. Движеше се безшумно, с изпъната осанка, а дирите му в рохкавата от роса пръст изглеждаха огромни. Отляво прошумоля. Снагата му се изпъна и завибрира. При всяка друга среща опашаткото щеше да се превърне в парче кървава мръвка, но не и сега. Отмина го, борейки се със зова на дивото. Само за днес, защото „Той” имаше по-важна работа.

Глутницата обитаваше една сенчеста и уютна падина, загушена от хмел, див здравец и висока трева. Наблизо минаваше поток и много животни се опитваха да стигнат до него – дори нямаше нужда да ловуват.

Другите не я искаха. Тя беше „чужда”, беше различна. Посрещна ги нестроен вой. Настръхнали, озъбени, вълчиците бяха приклекнали, готови за скок. Младоците въртяха нервно опашки и оголваха розови венци. Очите им святкаха.

Пусна вързопчето и го побутна в тревата към нея. Рошавата топка я затърси със скимтене. Заслони ги със сянката си. И с вой. Чуваше го за пръв път – гърлен, жесток, неописуем. Ушите й се свиха, а сърцето прескочи. Имаше чувството, че се смалява, превръща се в точица. Даже бълхите забравиха да я хапят, заслушани в зова му. Той, главатарят на глутницата, търсеше отговор за неподчинението. Скимтене, треперене и изведнъж, като по сигнал, вълците до един паднаха, обърнаха се по гръб и размахаха конвулсивно лапи във въздуха.Стисна силно очи, лигите й потекоха, изпружи крака. Трепереше. Усети дъха му, после леко близване. Бавно отвори очи и го видя. Замахна с лапа, като за прегръдка, а топлината от допира разля мекота по козината й. Отново последва вой – дълбок, протяжен, безкраен. Малкото се изпусна и заскимтя. „Ето, това е татко ти, запомни силата му. Той е водачът!” В гърдите й запърхаха непознати чувства. Изправи се и несигурно застана от лявата му страна – „до сърцето”. Воят им ги сля в безкрайността.

***

Всъщност глутницата по много неща приличаше на стадото. В съзнанието й изникнаха спомени: Буря се изправя пред къдравата безредица и излайва три пъти (внимание) – ушите им се изпъват напред, а устните им спират да преживят. Един път – и шарените черги поемат към курията, два пъти, значи прибирай се в ягъла, там е безопасно, пък и скоро „Той” ще ги напои, ще ги нахрани и накрая ще седне с бакърче в ръце, да издои млякото им. Понякога Георги се шегуваше. Подвикваше й: „Дръж, Буря! Покажи им кой командва”.

Примириха се. Не я приеха, приеха желанието на водача си, на този, който командваше. А той прие Буря и детето си.

Времето минаваше. Измерваше го с празни луни и пълнолуния – много се изредиха. Козината й избеля. Дъгата си отиваше. Отиваше си и потомството. Рошляка направи своя глутница и обикаляше някъде по Родопите. След него се родиха Зъбльо и Рижак, тях ги уби край явровските кошари ловна дружина. Женските нямаха значение – израстваха набързо и напускаха глутницата, или се чифтосваха с полубратята си, но потомството им излизаше нефелито и рядко оживяваше за дълго.

На два пъти млади мъжкари го предизвикваха за първенството – нямаха късмет, разкъса ги. Но с годините и неговата козина избеля. Все по-дълго се застояваше, вгледан в луната, и все по-рядко тичаше след нея. Накрая, една сутрин не се прибра. Чакаше го, приведена в ниските треви. Чуваше драскането на калинки и мравки. Чуваше дишането на дългоухите, пращенето на треви под крачката им. Не чуваше него. Нямаше го. Празно. Тъгата я налегна изведнъж. Сама.

После и глутницата я изгони. Намери леговището си разрушено, а ланшното котило умъртвено и разкъсано. Бяха женски, и трите – затова ги пожертваха. Същото я очакваше, ако остане. Опита се да изрови дупка, набута обезобразените телца и ги покри с шума. Настръхнали, като в онзи ден, готови за скок, вълците я следяха с очи. Очакваше зъбите им да се впият във врата й, но не последва нищо. Пуснаха я да си отиде.

Скита се сама известно време. Избягваше утъпканите места. Миризмите я предпазваха от нежелани срещи. Веднъж съдбата й доведе Рошляка. За кратко, за миг. Беше я забравил. Изглеждаше здрав. Козината му лъщеше под лъчите на есенното слънце, шарена като дъга. Помириса старостта й и осанката му се отпусна. Обърна й гръб и безгрижно пое към планината. Рошавата топка, която преди години скимтеше жалостиво и търсеше утеха в козината й, сега беше „Той” за други. Нямаше майка, нямаше спомени, имаше си свое диво, което просмукваше в кръвта му копнеж по луни.

***

Гладът я измъчваше. Беше късна есен. Повечето опашати, макар и гадни на вкус, но все пак храна, се бяха прибрали по дупките си. Изчезваха и полските мишки, поповите прасета, поровете и невестулките. Опита да лови свраки, но месото им беше кисело и не ставаше за ядене. Преди ден попадна на леговище на таралежи, но си тръгна с дузина дупки по лапите… гладна. Вече много гладна!

Долу в ниското още блееха къдроглави. Помнеше как се командват. Не искаше да наранява, но беше гладна.

Из махалите се заговори за подивяла овчарка. Нападаше стадата, но нито едно куче не лавна след нея, овцете не се скупчваха страхливо в ъгъла на кошарата, не блееха, дори огради одраскани нямаше. Отмъкваше добитък. Не, сякаш добитъкът сам я следваше. Липсваха следи от борба и влачене, вълна и кръв, кости, вмирисани карантии, затова и дирите й се губеха лесно, а стадата оредяваха.

Мъжете пиеха гневно по кръчмите, точеха ножове и смазваха пушкала. Жените им пустосваха невиждания звяр и дълго се молеха ничком вечер пред иконата на Божията майка да затрие напастта. Понесоха се легенди за върколаци, караконджоли, омагьосани самодиви, неродени моми и какво ли не.

Разсилният прати телеграма до големия град, да се събере ловна дружина. След седмица надойдоха – мустакати, почти два метра, яки, червендалести, мускулите им ще изхвръкнат изпод ризите, млади мъже. Вечерта в кръчмата имаше събрание. Уговаряха подробности. Дружината се настани да лагерува надвечер край Хайдушка поляна. Буря дойде на зазоряване. Усещаше нещо нередно. Във въздуха витаеше… тишина. Даже щурците мълчаха. Чуваше се само тихото, ритмично дишане на стадото. Сладкото, леко накъсано от предъвквано сено, издишване на къдроглавите я караше да тръпне в очакване. Храната… В някакъв безкрайно кратък миг, преди устремът на изпънатото й тяло да докосне тревите край ягъла, в муцуната я удари друга, отдавна забравена миризма – на ямурлука „Му” – миризма на лошо, на старо, на молци, но и на „дъга”.

Първият изстрел дойде изневиделица. Ято подплашени скорци изхвърча шумно в небето. След миг прозвуча канонада. Листата на шубрака вляво окапаха като в късна есен. Земята изригна в зелено. Понечи да се плъзне назад, в долчинката, но тялото не я слушаше. После й замириса на кръв – нейната.

***

- Намериха звяра. Кучетата го откриха, мизерника. Кръвта му е изтекла до шушка. Гледаше озъбен в небето.

- Къде е?

- Отвън, Личко го довлачи. Много мяза на куче, мамка му.

Георги излезе да види страшилището. Приближи купчината рошава козина и залитна. Горчива жлъчка изригна от дълбините към гърлото му. Мъжът се разкашля и повърна. В краката му лежеше Буря.

От сините, напомнящи есенно небе очи, рукнаха едри капки дъжд.