Лежеше на една страна. Почти не усещаше болка, само лека студенина бавно се прокрадваше нагоре и нещо мокро и хлъзгаво оплиташе козината край хълбоците й. От време на време в очите й изригваха яростни оранжеви слънчогледи и я караха да вие тихо, пресекливо, протяжно. Не болеше много. Простреляха я по съмнало. Почти беше сигурна, че ще се измъкне, добереше ли се до долчинката зад Хайдушка поляна, щеше да свърне вляво към потока, а оттам през курията.
Лежеше, забила муцуна в рохкавата от снощния дъжд пръст. Изваля се небето и сега миришеше на… дъга. Много обичаше, когато мирише на дъга. След дъжд е тихо, само тревата плаче. Сълзите й уж са зелени, а като капнат, отразяват цветността на небето.
Не е вярно, че кучетата виждали в черно-бяло. Не е вярно. Тя виждаше цветове, откакто се роди. И него го видя – смешен, с прозрачни, сини, сякаш есенно небе очи, рижоляв като окосени стърнища, със същата рошава и остра коса, стърчаща немирно под плетеница от съчки (казваха й шапка: „Не ми пипай шап ...