Студена, запъхтяна атмосфера горска царуваше навсякъде около него. Безимменият бягаше ‒ той така бе решил, кой съм аз че да го съдя него? Ама как бягаше през горите - безмилостно го трепеха листа, режеха ръцете му настръхнали остри клони, озлобени единствено и само срещу него. Бягството му се виждаше сам един начин да продължава да е жив. Задъхан, той се навеждаше, умората натягаше на иначе здравото и право тяло. Ботушите му, окаляни и захабени, потъваха на моменти в калната горска почва, почти готови и те да побегнат от него. Битка е, брате, живота си спасявай!
Та взе, че се и блъсна в един стар бук ли, дъб ли, не видя. Оскърбените му, насълзени от преследването очи не премерваха вече разстоянията. Сблъсъкът с дървото го не отрезви, тъкмо напротив - той още повече освирепя, чуваше зад себе си вика на съвестта си, дето го гонеше. Или пък не - гонеха го за справедливост онез, мафиотите, с които той, нещастникът, се забърка, обръщайки гръб на единственото сърце, де някога ще да го е обич ...