Бягай, бе!
Студена, запъхтяна атмосфера горска царуваше навсякъде около него. Безимменият бягаше ‒ той така бе решил, кой съм аз че да го съдя него? Ама как бягаше през горите - безмилостно го трепеха листа, режеха ръцете му настръхнали остри клони, озлобени единствено и само срещу него. Бягството му се виждаше сам един начин да продължава да е жив. Задъхан, той се навеждаше, умората натягаше на иначе здравото и право тяло. Ботушите му, окаляни и захабени, потъваха на моменти в калната горска почва, почти готови и те да побегнат от него. Битка е, брате, живота си спасявай!
Та взе, че се и блъсна в един стар бук ли, дъб ли, не видя. Оскърбените му, насълзени от преследването очи не премерваха вече разстоянията. Сблъсъкът с дървото го не отрезви, тъкмо напротив - той още повече освирепя, чуваше зад себе си вика на съвестта си, дето го гонеше. Или пък не - гонеха го за справедливост онез, мафиотите, с които той, нещастникът, се забърка, обръщайки гръб на единственото сърце, де някога ще да го е обичало...
Бягай,бе! Сепнат от неадекватните клони и буйния шум на собственото си отчаяние, беглецът продължи напред... или по-скоро, надолу, тъй като нещастните му крака се похлъзнаха. Полетя - в пропаст, неконтролируем. И щеше да боли! Но в този един миг той само си помисли, че така ще да е по-бърз, по-спешно ще да се измъкне от врага.
Тежко се срути в калта. Надран, потен, мръсен - той не приличаше вече на човек, а на изгубило се домашно куче. Само изплезения език му липсваше. Очите му, изпъкнали от страха, живо се огледаха. Тишината царуваше там, долу, в калта, дето от толкоз бягане се беше претрепал. Притихна, сбори се да не диша, за да го не чуят!
Никой нямаше наблизо. Ала той не можеше сега да се откаже, толкоз бягане не ще да отиде нахалост! Втурна се с подновени сили да търчи през калта и старчащите корени. Тука трябва да е имало река, или пък имаше, но бягащият не видя, не чу, не осъзна.
Бягай, бе! Препъна се в един корен, пък после упорито се подпря с разкървавена длан в калчищата, после пак скочи, нямаше спиране!
Стигна той до реката - тя ще му избоде очите! Спря се, стъписан, пред широкото ѝ заплашително тяло. Водата бавно и сигурно му пееше за спасение. Ама туй спасение не е истинско, намръщи се човекът, то фалшиво, то лъжа, то ще да е най-истинския провал! Не ще го! Обърна се с гръб, решен да се катери мъчно пак нагоре, че да бяга покрай реката смисъл нямаше, не щеше да се пуска към село ли, град ли имаше по-натататък, че да го хванат, да го издадат. Да го убият даже!
Тъкмо да се закатери нагоре и чу гласове, враждебни и безмилостни. Почувства ги той чак до костите на гръбнака си, да стържат там с ноткички. Идат, за мене, рече си пагубно.
Реката зад него примамливо му шепнеше. Ще ме спасиш ти, друг път, твар дребнава, злобно ѝ прошушна той в отговор. Лъжливо е всичко в тоз свят, за беглеца. Бягаш ли, помощ не ще ти се предложи, заключи той. Ще се бие ли, ще се крие ли?
Страхлив беше, реши да се скрие. На брега на реката не мож да е много дълбоко, нали? Той се присламчи до утешителната вода, загреба се в калта, легна до песента на реката. Толкоз прилежно се беше той намазал с кал, че и вълк нямаше да го разпознае! Ще си рече, че халюцинира животното и тука не мирише на кръв!
Бягай, бе... вече умора имаше и в тоя юркащ повик в него. За къде да бяга вече? Беглецът се превърна в кал, търпеливо чакаща да го настъпят, долу, в ниското.
— Виждам те, откачалке — чу той омразен глас. Мъжки, суров... преследвачът беше тука. Свърши се вече...
Калта реши да мълчи. Не щеше да се открие, пък такава смелост че да извади... не, мъчно му стана. Все бягаше. И ся ли го пипнаха!
— Но мога да ти предложа сделка — каза преследвачът — ти имаш нещо мое. Аз имам нещо за теб. Какво ще кажеш?
Шшш, тоя блъфира. Мене не вижда! Няма да кажа нищо! Мислеше си трескаво беглецът.
— Аз имам за тебе свобода, мога да те пусна — продължи оня, безочливо — ама ти трябва също да дадеш онова, което и двамата знаем, че имаш за мене!
Не, няма брате, на мене тез ми не минават, смотльо. Няма да ти се издам, позьор такъв! Ти задето се продаде тъй, мене сега ще цакаш!
Изведнъж обаче у беглеца нещо се премести. В сърцето му някаква нова песен запя, водата ли му я подшушна, калта ли му я директно разкри, той не знаеше. Ама жал изпита, за първи път не към себе си. То тоз преследвач ще да го е гонил сред злите клонища, сред подлата, хлъзгава кал... сигурно тоз преследвач е също потен, мръсен, окаян... също ще да го боли!
Ако се предам? Не звучи толкоз лошо вече... помисли си той. Сделка да сключи с тоя омразен преследвач, който сигурно също е все така окалян. Той зарад мене се е окалял. Мене да гони са го преебали!
Боже, що да правя?!
— Аз знам ти как се чувстваш — продължи врагът — знам що тъй бясно бягаш, що тъй жално скимтиш, що тъй сега тихо си заплакал. Забрави ли, че те познавам? Аз съм част от тебе, ти от мене, ний заедно сме в това начинание! Ако не съумеем да си помогнем един друг, и двамата тука загиваме, тъпако! И двамата загиваме, братко...
Беглецът протегна ръка. Разбра кой го гони. Знаеше тоя глас волен, топъл. Докосна се ръката му до живо. Най-накрая събра той сили и изправи си главата. В очите го гледаше познато лице.
Че това съм аз!
Аз се гоня и аз бягам.
Мене гледам пред мене.
Непознатият преследвач се усмихна леко, плашливо, смирено. Аз съм тебе. И ти си мене. Ние сме едно. Прощавам ти, нека да не бягаме повече, а да седнем, па да поговорим. Току-виж си бил забавен.
© Зигфрид В. Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Деа, радвам се, че ти е харесало! Благодаря! 😊
-
Най-трудното: да избягаш от себе си, да се примириш със себе си, да простиш на себе си...
Хареса ми много! -
Благодаря много, Калине! 😊
-
Интересен изказ, динамична фабула, поучителен финал! Поздравления!
-
Благодаря, приятел!
-
Щи читъ ...
-
Благодаря, радвам се че ти е харесал разказа! 😊
-
Много добра идея ... Поздравявам те ...
-
Благодаря, SMooth!
-
Хубаво написано, с алегоричен смисъл, идейно.
Хареса ми. -
Пепи, разсмя ме с глас! 😆
-
колкото опашката успява да избяга от кучето си!
-
Пепи, благодаря! Осъзнал се е той, както се казва по-добре късно, отколкото никога. Пък съм сигурен, че дори като се осъзнае, от време на време пак хуква да бяга! 😉
-
Поне се е осъзнал! Поздравления!
-
Иви, благодаря за коментара и благодаря, че си тук! Поздрав!
-
Замислящ разказ...Интелигентен. За Съвестта- преследвач, изповедник, палач...
Поздрав, Зиги. Хареса ми.☺ -
Благодаря, Силвия! Радвам се, че разказът ти е харесал! 🙂 А за съвестта, някак не мога да се отърся от чувството, че всички имат съвест, но си е същинска борба за да не се чува гласът... понякога толкова дълго човек бяга, че съвестта е и много далеч назад... но пък е хубаво да си поговори човек със себе си, според мен. Поздрави!
-
Много интересно е написано, динамично, хубаво. Има една неподправеност в изказа, размяна на някои думи и местоимения, а и в пряката реч, което го прави да звучи благозвучно и дори възрожденско. А относно "бегането" , не е лесно, особено ако си сгафил със себе си, съвестта не прощава. На който я има, де. Най-страшното зло, за себе си сме ние. И финалът е супер, носи хубаво послание. Усмихна ме, благодаря.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
